Ана Каренина

— Да не си полудял? — ужасена извика Доли. — Какво приказваш, Костя, опомни се! — засмяна каза тя. — Е, сега можеш да отидеш при Фани — каза тя на Маша. — Не, ако искаш, ще кажа на Стива. Той ще си го отведе. Можем да кажем, че очакваш гости. Изобщо той не е за нашия дом.

— Не, не, аз сам ще му кажа.

— Но ти ще се скараш с него?

— Ни най-малко. Това ще ме развесели — каза Левин и очите му наистина блеснаха весело. — Е, прости й, Доли! Тя няма вече да прави така — каза той за малката престъпница, която не отиваше при Фани, а нерешително стоеше срещу майка си, като очакваше и търсеше изпод вежди погледа й.

Майката я погледна. Момиченцето се разплака, завря лице в скута на майка си и Доли сложи на главата й слабата си нежна ръка.

„И какво ли общо има между нас и него?“ — помисли Левин и отиде да търси Весловски.

Когато мина през антрето, той заповяда да впрегнат каляската, за да отиде на гарата.

— Вчера ресорът се счупи — отвърна лакеят.

— Тогава впрегнете кабриолета, но по-скоро. Де е гостенинът?

— Той отиде в стаята си.

Левин свари Васенка в момента, когато той бе разровил нещата си в куфара, извадил бе новите романси и мереше кожените си гамаши, за да отиде на езда.

Дали в лицето на Левин имаше нещо особено, или самият Васенка бе почувствувал, че petit brin de cour93 което бе замислил, е неуместно в това семейство, но той бе донякъде (доколкото може да бъде един светски човек) смутен от влизането на Левин.

— Вие с гамаши ли яздите?

— Да, така е много по-чисто — каза Васенка, като сложи пълния си крак на стола и весело, добродушно усмихнат, започна да закопчава долното копче.

Той бе несъмнено добро момче и на Левин му стана жал за него и съвестно за себе си, домакин на къщата, когато долови смущение в погледа на Васенка.

На масата лежеше парче от бастун, който тая сутрин бяха счупили заедно при гимнастиката, като се опитваха да вдигнат набъбналата паралелка. Левин взе парчето в ръцете си и започна да отчупва разцепилия се край, понеже не знаеше как да започне.

— Аз исках… — Той млъкна, но изведнъж си спомни за Кити и всичко станало и каза, като го гледаше смело в очите: — Наредих да впрегнат колата за вас.

— Как така? — с учудване запита Васенка. — Къде ще ходим?

— Вие ще отидете на гарата — мрачно каза Левин, като цепеше края на бастуна.

— Заминавате ли, или се е случило нещо?

— Случи се това, че очаквам гости — каза Левин, като отчупваше все по-бързо и по-бързо със силните си пръсти краищата на разцепения бастун. — Всъщност не очаквам гости и нищо не се е случило, но ви моля да си заминете. Можете да си обясните както искате моята неучтивост.

Васенка се изправи.

— Моля ви да ми обясните… — с достойнство каза той, като разбра най-после.

— Не мога да ви обясня — тихо и бавно изрече Левин, като се стараеше да скрие треперенето на скулите си. — И по-добре е да не питате.

И понеже разцепените краища на бастуна бяха вече цели отчупени, Левин стисна с пръсти дебелите краища, раздвои бастуна и внимателно улови падащия край.

Вероятно тия нервно напрегнати ръце, същите тия мускули, които тая сутрин той опипваше при гимнастиката, както и блестящите очи, тихият глас и треперещите скули убедиха Васенка повече, отколкото думите. Той сви рамене, презрително се усмихна и се поклони.