Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Да, ето ги всичките! Ан, Джули, Естер, Сюзън — още съвсем малка; Суидин, със светлосини очи, румени бузи, руси къдри, бяла жилетка — като жив; и Никълъс, същински Купидон, загледан в небето. И наистина, като си припомни сега, чичо Ник беше винаги такъв — удивителен до последния си дъх. Да, трябва да е била даровита; а миниатюрните имат освен това винаги особена тиха прелест, незасегната от приливите и отливите на естетическата борса. Соумс отвори вратата на гостната. Стаята беше почистена, мебелите-без калъфи, завесите — дръпнати встрани, сякаш лелите му все още живееха в търпеливо очакване тук. Изведнъж му мина през ум: когато Тимоти умре… защо да не… Не е ли почти техен дълг да запазят този дом — като дома на Карлайл260, — да му сложат табелка и да го показват на публиката? „Жилище от средновикториански дни — вход един шилинг с каталога.“ В края на краищата то беше най-съвършеното и най-мъртвото в днешния Лондон. Безукорно в отживелия си стил, стига само той да отнесе и прибере в собствената си колекция онези четири картини от Бабризонската школа, които им бе подарил. Все още непотъмнели светлосини стени, зелени завеси с папрати и червени цветя; бродиран параван пред чугунената решетка на камината; бродирани с мъниста табуретки; Кийтс, Шели, Сауди, Купър, Колдридж, Байроновият „Корсар“ (но нищо друго от Байрон) и лавица с всички викториански поети; шкафче със седефени инкрустациии и тъмночервен плюш, където се пазеха скъпи семейни спомени: първото ветрило на Естер, токи от обувките на дядо им по майчина линия, три спиртосани скорпиона в шишета, един съвършено пожълтял слонов зъб, изпратен от Индия от прачичо им Едуард, който търгувал там с юта, разгъната хартия с някакъв ситен като паяжина ръкопис, в спомен бог знае на що! И картините, покрили стените, все акварели — като се изключат четирите барбизона, истински чужденци там (каквито всъщност и бяха), при това със съмнителна продажна стойност — ярки, илюстровани картини: „Роене на пчелите“, „Към ферибота!“, и две в жанра на Фрит: Кринолини и Фокуси с грахови зърна, всичко подарено от Суидин. Да! Много, много картини, които Соумс бе гледал хиляди пъти във високомерен захлас; великолепна колекция от блестящи и гладки позлатени рамки.
И големият роял, без никакъв прашец, както винаги заключен; и албумът с изсушени водорасли на леля Джули. И столовете с позлатени крака, много по-солидни, отколкото изглеждаха. От едната страна на камината — тъмночервеният копринен диван, където леля Ан, след нея и леля Джули имаха навика да седят с изправен гръб и лице към светлината. От другата страна — единственото действително удобно кресло на леля Естер, с гръб към прозореца. Соумс потърка очи: струваше му се, че ги вижда седнали тук. Все същият мирис и досега — на премного вещи, на изпрани дантелени пердета, лавандула в пакетчета и изсушени пчелни крилца. „Не — помисли той, никъде няма вече такова нещо, трябва да се запази“. На някого можеше да се види смешно, но, като образец на неизменно пазено благоприличие, на изтънчено осезание, поглед, мирис и чувство, този свят превъзхождаше днешния, с неговите подземни железници и автомобили, с непрекъснатото пушене, с кръстосалите крак връз крак девойки с голи гърбове, които, стига да пожелаеш, можеш да разгледаш от петите до коленете и от главата до кръста (приятно за сатира, който се таи във всеки Форсайт, но несъвместимо с представата му за истинска лейди), извили нозе около крака на стола, когато вечерят; с превзетия им говор, с техните „доскоро“ и „друже“, със смеховете им… девойки, които го караха да изтръпва, щом помислеше, че Фльор ще общува с тях; изтръпваше и пред възрастните, сурови, способни жени, които направляваха живота. Да, макар че не отваряха достатъчно прозорците на стаите си, неговите стари лели имаха поне добро държание, здрави принципи, уважение към миналото и бъдещето.
Почти задъхан от вълнение, той затвори вратата и тръгна на пръсти нагоре. На минаване се отби на едно място; хм — все същата чистота и ред, както в осемдесетте години, стените все така покрити с жълта мушама. Когато стигна горе, се подвоуми между четири врати. Коя от тях е стаята на Тимоти? Ослуша се. Счу му се особен шум: сякаш дете влачеше дървено конче. Трябва да е Тимоти! Почука; отвори му зачервената Смитър.
Мистър Тимоти правел разходката си и тя не успяла да привлече вниманието му. Ако мистър Соумс пожелае да дойде в другата стая, ще може да го види през вратата.
Соумс отиде в другата стая и започна да наблюдава.
Последният стар Форсайт беше на крака; извънредно бавно, напълно потънал в собствените си мисли, той се разхождаше от долния край на леглото до прозореца — едно разстояние от дванайсет стъпки. Необръснатата долна половина на почти квадратното му лице, скрита от снежнобяла, косо подстригана брада, изглеждаше широка почти колкото челото, със също такава бяла коса. Носът, бузите, и челото бяха съвсем жълти. В едната си ръка държеше дебел бастун, с другата придържаше полата на хавлиения си халат, под който се подаваха нозете му в спални чорапи и фланелени пантофи. Приличаше на сърдито дете, решило да получи нещо, което не му дават. Всеки път, когато се обръщаше, удряше с бастун, след това започваше да се влачи, сякаш искаше да докаже, че може и без него.
260
Английски историк и философ (1795–1881).