Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Момчето щеше да замине на следния ден.
Джолиън пиеше на бавни глътки слабия чай с лимон и съзерцаваше през листата на стария дъб гледката, на която се бе радвал винаги през тия трийсет и две години. Дървото над него не бе остаряло с нито един ден! Все така млади бяха тъмнозлатистите листа; все така стар — бялосивозеленикавия грамаден, грапав дънер. Дърво на безброй спомени, което ще живее столетия още, ако някой дивак не го отсече… Ще види края на старата Англия, ако животът продължи със сегашния темп! Припомни си една вечер преди три години, когато, прегърнал Айрин, гледаше през прозореца как един германски самолет витаеше сякаш точно над старото дърво. На другия ден намериха бомбена яма в нива във фермата на Гейдж. Тогава не знаеше още, че е осъден на смърт. Сега почти му се искаше бомбата да го бе довършила в оная вечер. Щеше да го спаси от днешните тревоги, от часовете студен страх, който го гризеше под лъжичката. Разчитал бе да доживее до нормалната възраст на Форсайтови — поне осемдесет и пет години: Айрин ще бъде тогава на седемдесет. А сега ще й липсва твърде много. Макар че ще й остане Джон — много по-значим в живота й от самия него, обожаващият майка си Джон.
Под това дърво, където Джолиън старши бе издъхнал в очакване да зърне идващата през ливадата Айрин, Джолиън се питаше насмешливо дали, след като постави в пълен ред всичко, не е по-добре да затвори доброволно очи и да изчезне. Имаше нещо унизително в това да се вкопчва като паразит за един живот в бездействие, в който съжаляваше само за две неща — за продължителната раздяла с баща си на младини и за закъснението на брака с Айрин.
От мястото, където седеше, можеше да види няколко цъфнали ябълкови дървета. Нищо в природата не го вълнуваше така, както цъфнало плодно дръвче; сърцето му се сви внезапно при мисълта, че може би не ще ги види вече цъфнали. Пролет! Не биваше наистина човек да умира, докато сърцето му все още е достатъчно младо, за да се радва на красотата! Дроздовете пееха неуморно в храстите, лястовиците се рееха из висините, листата лъщяха над него; а нивите, с всички въобразими отсенки на ранния разцвет, огрени от косите слънчеви лъчи, се разстилаха до далечната „димна“ синева на кръгозора. Цветята на Айрин в тесните лехи бяха поразително одухотворени тази вечер — малки, но мощни доказателства за радостен живот. Само китайските и японските художници — а може би и Леонардо! — са знаели как да създават това удивително мъничко аз във всяко нарисувано цвете, птица, звяр… да създадат отделна личност, а заедно с нея да усетят и да видят и целостта на живота. Това бяха майсторите! „Аз не съм създал нищо, което ще живее! — помисли си Джолиън. — Бях любител… само любител, не и творец. Но поне ще оставя след себе си Джон, когато си отида.“ Какво щастие, че момчето не беше засегнато от тази жестока война! Толкова лесно можеше да бъде убит, да загине като бедния Джоли преди двайсет години в Трансваал! Джон ще създаде един ден нещо… ако новото време не го поквари… Той беше момче с въображение! Това хрумване да се занимава със земеделие беше сантименталност и толкова и щеше да трае. В същия миг ги зърна, че идват през полето — Айрин и малкият се връщаха под ръка от гарата. Джолиън стана и тръгна през новозасадения розариум, за да ги посрещне.
Късно вечерта Айрин влезе в стаята му и седна до прозореца. Седя, без да проговаря, докато той я запита:
— Какво има, любов моя?
— Срещнахме се днес.
— С кого?
— Със Соумс.
Соумс! От две години не допускаше дори в мисълта си това име, защото чувстваше, че е вредно да си го спомня. Сърцето му реагира странно, сякаш се преобърна в гърдите.
Айрин продължи спокойно:
— Беше в галерията с дъщеря си, а след това и в сладкарницата, където влязохме да пием чай.
Джолиън отиде при нея и сложи ръка на рамото й.
— Как изглежда?
— Побелял, иначе почти същият.
— А дъщерята?
— Хубавичка. Така поне я намира Джон.
Сърцето на Джолиън отново се преобърна. Лицето на Айрин изглеждаше разтревожено и изненадано.
— Не сте… — започна той.
— Не, но Джон научи името й. Девойчето изпусна кърпичката си и той й я подаде.
Джолиън седна на леглото. Злополучна среща!
— С вас беше и Джун. Не се ли намеси някак?