Сага за Форсайтови

Видът на Смитър, все така стегната във висок до подмишниците корсет (защото леля Естер и леля Джули смятаха за неприлична новата мода, появила се към 1903 година, когато те самите вече бяха напуснали сцената), извика бледа приятелска усмивка върху устните на Соумс; все още вярна до най-малките подробности на старата мода, Смитър — безценна прислужница, каквато не можеше да се намери вече — му се усмихна също с думите:

— О, та това е мистър Соумс! След толкова време! Как сте, сър? Колко ще се зарадва мистър Тимоти, като му кажа, че сте идвали!

— Как е той?

— О, чудесно се държи за годините си, сър; но той е, разбира се, рядък човек. Както казах на мисис Дарти, когато дойде последния път, мис Форсайт, мисис Джули и мис Естер биха се радвали, ако можеха да го видят с какво удоволствие изяжда печената си ябълка. Само че съвсем оглуша. Но винаги си казвам, че така е по-добре. Иначе не зная какво бихме правили по време на въздушните нападения.

— О! — промълви Соумс. — Какво правехте наистина?

— Просто го оставяхме да си лежи в кревата, а звънеца преместихме в избата, за да чуваме с готвачката, когато ни звъни. Нямаше смисъл да му казваме, че има война. Както казвах на готвачката: „Ако мистър Тимоти позвъни — каквото и да стане, ще чака. Милите ми господарки биха могли да получат удар, ако узнаят, че той е звънял, а никой не е отишъл да го види.“ Обаче той си спа чудесно по време на всички нападения. При едно от дневните тъкмо се къпеше. И слава богу, иначе можеше да забележи, че всички гледат към небето… защото често гледа през прозореца.

— Така! — промълви Соумс. Смитър се бе разбъбрила. — Искам само да пообиколя къщата, да видя дали ще трябва да се поправи нещо.

— Да, сър. Надали ще има нужда; само в трапезарията мирише на мишини и не знаем как да се отървем от тази миризма. Чудно как са могли да се завъдят там, където няма нито трошица, защото още от преди войната мистър Тимоти престана да влиза. Но човек никога не знае къде ще се завъдят тия противни животинчета.

— Става ли той от леглото си?

— О, да, сър; сутрин си прави разходка от кревата до прозореца, защото не смее да отиде в друга стая. Съвсем спокоен е; всеки ден редовно препрочита завещанието си. Това е най-голямата му утеха.

— Слушайте, Смитър, бих искал да го видя, ако е възможно; може би има нещо да ми каже.

Смитър се изчерви под корсета си.

— Ще бъде истинско събитие! — каза тя. — Да ви разведа ли из къщата, сър, докато готвачката се качи да му съобщи?

— Не, идете да му съобщите вие — отвърна Соумс; — къщата мога да обиколя и сам.

Човек не бива да издава чувствата си пред другите, а Соумс усещаше, че ще прояви сантименталност, докато минаваше из тия стаи, така преизпълнени с минало. След като Смитър излезе, скърцайки от възбуда с корсета си, Соумс отиде в трапезарията и започна да души въздуха. Според него миришеше не на мишки, а на гниещо дърво и той се зае да разглежда лампериите. Не смяташе, като имаше предвид възрастта на Тимоти, че заслужава да ги пребоядисват. Тази стая беше най-модерната в цялата къща; и лека усмивка сви устните и ноздрите на Соумс. Стените над дъбовата ламперия бяха тъмнозелени; тежък метален полюлей висеше на верига от тавана, прорязан с имитации на греди. Картините бяха купени много изгодно у Джобсън преди шейсет години от самия Тимоти — три натюрморта от Снайдер, две леко оцветени рисунки, момче и девойка, прекрасни, с инициалите „Дж. Р.“. Тимоти все вярваше, че може да се окажат на Джошуа Рейнолдс257, но Соумс, който много им се възхищаваше, бе открил, че са рисувани просто от Джон Робинсън; и един съмнителен Морленд258 — подковаване на бяло пони. Тъмночервени плюшени завеси, десет стола с висок гръб, турски килим и махагонова обедна маса, много голяма за малката стая — такова беше помещението, което Соумс помнеше: непроменено нито духом, нито тялом още от времето, когато сам той беше едва четиригодишен. Погледна по-продължително двете рисунки и помисли: „Ще ги купя при разпродажбата.“