Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
— Не; но всички се държахме странно и неестествено и Джон забеляза това.
Джолиън въздъхна дълбоко, после каза:
— Често съм се питал дали е правилно да крием това от него. Той ще го узнае един ден.
— Колкото по-късно, толкова по-добре, Джолиън — младите съдят така прибързано и строго. Какво би помислил ти на двайсет години за майка си, ако тя би сторила това, което сторих аз?
Да! Така беше! Джон обожаваше майка си, но не знаеше нищо за неумолимите изисквания на живота, за мъчителния плен в един нещастен брак… за ревността и страстта… Нищо не знаеше още!
— Какво му каза? — запита най-после той.
— Че сме роднини, но не ги познаваме, защото ти не си се интересувал много от роднините си, нито те — от теб. Предполагам, е той ще пита и теб.
Джолиън се усмихна.
— Това ще ни замести, както изглежда, въздушните нападения — каза той. — Вярно е, че ни липсват.
Айрин вдигна поглед към него.
— Знаехме, че ще се случи някой ден.
Той отвърна с неочаквано оживление:
— Не бих могъл да позволя Джон да те укори. Той не ще стори такова нещо дори в мислите си. Той е младеж с въображение и ще разбере, ако нещата му се изяснят както трябва. По-добре ще бъде, струва ми се, да му ги кажа аз, преди да ги научи от другаде.
— Още не, Джолиън.
Точно според нрава си — не беше предвидлива и никога не избързваше да посрещне опасността. А все пак… кой знае? Може би е права. Лошо е да се върви срещу майчиния усет. Може би беше по-добре момчето да върви по своя път, докато опитът му да даде мерило за преценяване значението на тази отдавнашна трагедия; докато любовта, ревността, копнежът го научат на състрадание. И, въпреки това, ще трябва да се вземат… всички възможни предпазни мерки! Дълго, след като Айрин си отиде, той лежа буден да обмисля тия мерки. Трябваше да пише на Холи, да й съобщи, че Джон не знае още нищо за семейната история. Холи беше сдържана, ще се погрижи да предупреди и съпруга си. Джон заминава утре и ще й занесе писмото.
Ударите на часовника над конюшнята завършиха деня, в който Джолиън бе подредил окончателно материалните си имущество; но следващият ден започваше за него в мрака на душевен хаос, който не можеше да бъде така леко и гладко приключен…
В стаята си, някогашната всекидневна детска стая, Джон лежеше също буден във властта на чувство, отричано от тия, които не са го преживели — „любов от пръв поглед“. Усети го как се заражда в блясъка на тъмните очи, срещнали неговите над рамото на „Юнона“… убеден, че тази девойка е неговата „мечта“; и всичко последвало му се стори едновременно естествено и невероятно. Фльор! Само името й дори стигаше на човек, така ужасно податлив към чара на словото! В една хомеопатична епоха, когато момчета и девойки се възпитаваха заедно и дружно от най-ранна възраст, когато чувството за различието на половете беше изчезнало почти напълно, Джон беше страшно старомоден. В новото училище, където бе следвал, учеха само момчета, а ваканциите той прекарваше в Робин Хил с приятели или само с родителите си. Така че не беше ваксиниран срещу бацила на любовта чрез слаби дози от тая отрова. Затова температурата му се покачваше сега бързо в тъмнината. Той лежеше буден, рисуваше във въображението си — както казваха — чертите на Фльор, припомняше си думите й, особено това нежно и игриво „Au revoir!“
Така и не мигна до зори, когато стана, намъкна обувки, панталони и фланелка за тенис, промъкна се тихичко по стълбите и излезе през балконската врата на кабинета. Току-що се бе развиделило; миришеше на росна трева. „Фльор! — мислеше той. Фльор!“ Навън бе тайнствено светло, всичко спеше, само птиците започваха да чуруликат. „Ще сляза до горичката“ — реши той. Изтича през полето, стигна до езерото, тъкмо когато слънцето изгряваше, и навлезе в горичката. Земята беше постлана с килим от камбанки; от боровете лъхаше тайнственост, самият въздух бе сякаш изтъкан от романтика. Джон вдъхна прохладата му и загледа камбанките, озарени от настъпващия ден. Фльор! Колко й подхожда това име! И живее в Мейпъллдърм… още едно хубаво име… някъде край реката. След малко ще го потърси на картата. Ще й пише. Но дали тя ще му отговори? Трябва да му отговори! Каза: „Au revoir!“, а не „сбогом“. Какво щастие, че бе изпуснала кърпичката си! Ако не я бе изпуснала, никога нямаше да се запознае с нея. Колкото повече мислеше за тази кърпичка, толкова по-странно изглеждаше щастието му. Фльор! Колко й подхожда това име! В главата му звучаха ритми; думите се подреждаха сами в стихове, беше почти готов да напише поема.
Прекара така повече от половин час, върна се, взе една подвижна стълба, подпря я до стената и от радост се прибра през прозореца на стаята си. После си спомни, че балконската врата на кабинета беше отворена и слезе да я затвори, като прибра предварително стълбата, за да не остави никаква следа от обзелото го чувство. То беше толкова дълбоко, та не можеше да го разкрие никому, нито на майка си дори.