Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Адиту отново го сръга. Саймън упорито не й обърна внимание. Тя се изправи, мина покрай гнездото от одеяла, което му служеше за легло, и спря пред издутата синя стена. Тя бе алена, когато Джирики го бе въвел тук за пръв път, но принцът някак бе сменил цвета й с това по-успокоително небесносиньо. Адиту я потърка с дългопръстата си ръка и платът се отдръпна като че ли сам и разкри друга, по-голяма стая.
— Да се върнем към играта — каза тя. — Ти си твърде сериозен, човешко дете.
— Никога няма да мога да я науча — промърмори Саймън.
— Ти не влагаш себе си. Джирики твърди, че имаш добър ум… въпреки че брат ми е бъркал доста често. — Адиту бръкна в една сгъвка на стената и измъкна кристална сфера, която започна да свети, щом я докосна, и я постави на един дървен триножник — сферата освети цялата стая, — извади една изрисувана дървена кутия изпод пъстрата дъска за шент и я отвори. — Току-що си бях направила много Дървесни чучулиги. Ела, Сеоман, играй и не се муси. Имаше добра идея онзи ден, една много хитра идея… да бягаш от онова, което всъщност търсеше. — Тя погали ръката му — той настръхна целият — и му подари една от странните си ситски усмивки, изпълнени с неразбираемо значение.
— Сеоман има да играе други игри тази вечер — чу се глас.
Джирики стоеше на вратата, облечен в нещо, което изглеждаше като церемониално облекло — фино избродирана роба в различни отсенки на жълто и синьо. Носеше меки сиви ботуши. Мечът Индрежу потропваше на хълбока му в ножница от същата сива материя, три дълги бели пера от чапла бяха вплетени в косата му.
— Призоваха го.
Адиту внимателно постави кутията с фигурите на дъската.
— Тогава ще трябва да си играя сама… освен ако ти няма да останеш, Върбова клонке. — Тя го изгледа изпод сведените си клепачи.
Джирики поклати глава.
— Не, сестро. Трябва да бъда водачът на Сеоман.
— Къде трябва да отида? — попита Саймън. — Кой ме е призовал?
— Първата баба. — Джирики вдигна ръка в кратко тържествено движение. — Амерасу Родената на кораб иска да те види.
Докато вървеше в мълчание под звездите, Саймън си мислеше за нещата, които бе видял, откакто бе напуснал Хейхолт. Като си помислеше само, че някога се бе страхувал, че ще живее и умре като прислужник в замъка! Нямаше ли да имат край странните места, на които трябваше да отиде, странните хора, които трябваше да срещне? Амерасу можеше и да е способна да му помогне, но въпреки това вече му бе дошло до гуша от всички тези странности. И все пак, осъзна той с тръпка на паника, ако Амерасу или някой друг не му се притечеше на помощ, красивите, но ограничени просеки на Джао е-Тинукай’и щяха да са всичко, което щеше да гледа до края на живота си.
Но най-странното, изведнъж се замисли той, бе това, че без значение къде отиваше или какво виждаше, той като че ли си оставаше същият — малко по-малко идиот може би, но не много по-различен от несръчното момче от кухнята, което бе живяло в Хейхолт. Онези далечни, мирни дни му изглеждаха безвъзвратно отлетели, изчезнали без надежда за връщане, но онзи Саймън, който бе живял там, все още бе тук. Моргенес веднъж му бе казал да направи дома си в собствената си глава. По този начин домът никога не можел да му бъде отнет. Това ли бе искал да каже докторът? Да бъдеш същият човек без значение къде отиваш, без значение какви лудости се случват? Някак си това не изглеждаше съвсем правилно.
— Няма да те товаря с наставления — внезапно каза Джирики и Саймън се стресна. — Има специални ритуали, които трябва да се изпълнят преди срещата с Първата баба, но ти не ги знаеш, нито пък би могъл да ги изпълниш всичките, дори и ако ти се кажат. Обаче не мисля, че това е причина за тревога. Вярвам, че Амерасу иска да те види поради това кой си и какво си видял, а не защото иска да те наблюдава как изпълняваш Шестте песни на почтителната молба.
— Шестте какво?
— Не е важно. Но запомни следното: въпреки че Първата баба е от същото семейство като Адиту и самия мен, ние и двамата сме деца на Последните дни. Родената на кораб Амерасу е била едно от първите говорещи същества, които са стъпили на Остен Ард. Не ти казвам това, за да те плаша — бързо добави той, като видя изтормозеното, осветено от луната лице на Саймън, — а само за да знаеш, че тя е различна дори и от майка ми и баща ми.