Камъкът на раздялата

Адиту отново прекара пръст нагоре по гръбнака му и Саймън почти се задави с една хапка хляб.

— Недей!

Тя се нацупи смешно.

— Защо? Боли ли?

— Не! Разбира се, че не. Гъдел ме е. — Той намусено й обърна гръб, засрамен от липсата си на възпитание… но не много. Както винаги до Адиту, беше доста смутен. Джирики, въпреки всичките си странни маниери, никога не го бе карал да мисли за себе си като за глупав смъртен; до Адиту обаче Саймън се чувстваше като направен от кал. Днес тя беше пременена в нещо съвсем малко — само от пера, пъстри мъниста и няколко лентички плат. Тялото й блестеше от ароматични масла.

— Гъдел? Но това лошо ли е? — попита тя. — Не искам да те притеснявам, Сеоман. Просто ти си толкова… — тя затърси точната дума, — толкова необикновен, а аз рядко съм била близо до други от твоя вид. — Тя като че ли се наслаждаваше на неудобството му. — Ти си много широк тук… — Тя прокара пръст от едното му рамо до другото и въздъхна, когато това предизвика още едно приглушено скимтене. — Личи си, че не си като нашия народ.

Саймън, който отново се бе отдръпнал извън досега й, изсумтя. Беше му неудобно до нея, това беше факт. Присъствието й бе започнало да го кара да се чувства така, сякаш имаше някакъв постоянен сърбеж; а когато я нямаше, едновременно копнееше за нея и се страхуваше да не дойде. Всеки път, когато погледнеше стройното й тяло, разкрито с нескромност, която все още го шокираше до дълбините на съществото му, той си спомняше гръмовните проповеди на отец Дреосан. И с удивление откри, че свещеникът, за когото винаги си бе мислил, че е идиот, в края на краищата е бил прав — дяволът наистина поставяше капани за плътта. Дори само наблюдението на пъргавите, котешки движения на Адиту изпълваше Саймън със смущаващо усещане за грях. Грях трижди ужасен, знаеше той, тъй като сестрата на Джирики дори не беше от собствения му вид.

Както ги бе учил свещеникът, Саймън се опитваше да държи чистото лице на Елисия, Божията майка, пред себе си, когато бе изправен срещу изкушенията на плътта. Навремето в Хейхолт бе виждал това лице на стотици картини и скулптури, върху неизброими осветени от свещи олтари, но сега се тревожеше, че паметта му го предава. В спомените му очите на святата майка на Усирис изглеждаха по-игриви и по-… котешки… отколкото би могло да е прилично или свято.

Въпреки неудобството си, сред самотата си той все пак бе благодарен на Адиту за цялото й внимание, колкото и за повърхностно да го намираше и колкото и нараняващи за чувствата му понякога да ставаха закачките й. А най-благодарен бе за ястията. Напоследък Джирики рядко си беше вкъщи, а Саймън не беше съвсем наясно кои от плодовете, зеленчуците и по-малко познатите растения, които растяха в обширните градини на принца, стават за ядене. Нямаше никой, освен сестрата на принца, на когото да може да разчита. Дори и първото семейство — Корена и Клонката, както ги бе нарекъл Джирики — май нямаше прислужници. Всеки се грижеше сам за себе си, както подобаваше на усамотения живот на ситите. Саймън знаеше, че ситите гледат животни, или по-скоро, че долината е пълна с животни, които идваха при повикване. Овцете и козите трябваше да позволяват да ги доят, тъй като яденетата, които му носеше Адиту, често съдържаха ароматни сирена, но ситите като че ли не ядяха месо. Саймън често си мислеше с копнеж за всички доверчиви животни, които обикаляха по пътеките на Джао е-Тинукай’и. Знаеше, че никога няма да посмее да направи нещо по въпроса, но — Ейдон! — ако имаше поне един овнешки бут!