Камъкът на раздялата

— Един от първите ли, мъдра Амерасу? Не първият?

Тя не му обърна внимание — задържа погледа си върху Саймън. Той се почувства нежно, но и здраво придърпан от нейната заповедна магия, като гърчеща се риба, дърпана неотклонно към заслепяващата повърхност на водата.

— Говори, човешко дете. Какво мислиш?

— Аз… за мен е чест да съм тук — най-после каза той и преглътна. Гърлото му беше сухо. — Чест. Но… но не искам да остана в тази долина. Не и завинаги.

Амерасу се облегна назад и като че ли отслаби хватката си, въпреки че силата на присъствието й все още го притискаше силно.

— Не съм изненадана. — Тя се усмихна тъжно. — Но ще трябва да си затворен тук доста дълго, преди да се умориш от живота колкото мен.

Джирики се размърда и попита:

— Трябва ли да си отида, Първа бабо?

Въпросът му накара Саймън да потрепери от страх. Той можеше да почувства огромната доброта и огромната болка на тази жена… но тя беше толкова плашещо силна! Знаеше, че ако пожелае, тя би могла да го задържи тук завинаги само с мощта на гласа си и с неустоимите си очи.

— Трябва ли да си отида? — отново попита Джирики.

— Зная, че те боли да ме слушаш, че говоря така, Върбова клонке — отвърна Амерасу. — Но ти си най-скъпият от всичките ми младежи и си силен. Можеш да чуеш истината. — Тя бавно се размърда в стола си, дългопръстата й ръка докосна гърдите й. — Ти, човешко дете, също си познал загуба. Това е изписано на лицето ти. Но въпреки че всяка загуба е сериозна, животът, както и загубите на смъртните, се появяват и изчезват толкова бързо, колкото сезоните сменят листата. Не искам да съм жестока. Нито пък търся съжаление… но нито ти, нито който и да било друг смъртен е виждал сухите векове да се търкалят покрай него, гладните хилядолетия, не е виждал самата светлина и цвят изсмукани от света му, докато не остане нищо, освен безсочни спомени. — Странно, но докато говореше, лицето й като че ли се подмлади, все едно мъката й бе най-жизненото нещо, останало в нея. Сега Саймън вече виждаше много повече от предишното й великолепие. Неспособен да говори, той сведе глава.

— Разбира се, че не си — продължи тя и гласът й леко потрепна. — Но аз съм. Точно затова съм тук, в тъмното. Не че се страхувам от светлината или че не съм достатъчно силна, за да издържа яркостта на деня. — Тя се засмя и смехът й приличаше на скръбния зов на козодой. — Не, просто в тъмнината мога по-ясно да виждам изгубените дни и лица от миналото.

— Ти си имала двама сина — тихичко каза Саймън. Бе разбрал защо гласът й му изглежда толкова познат. — Единият от тях си е тръгнал.

Лицето на Амерасу се втвърди.

— И двамата ги няма. Какво си му казал, Джирики? Това не са разкази за малките сърца на смъртните.

— Нищо не съм му казвал, Първа бабо.

Тя се наведе напред и попита напрегнато:

— Разкажи ми за синовете ми. Какви стари легенди знаеш?

— Единият син е бил ранен от дракон. — Саймън преглътна. — И трябвало да си тръгне. Той бил изгорен… като мен. — Той докосна белязаната си буза. — Другият… другият е Кралят на бурите. — Докато прошепваше последните думи, Саймън се огледа, като че ли нещо можеше да го нападне от дълбоките сенки. Стените скърцаха и водата капеше, но това бе всичко.