Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Откъде знаеш това?
— Чух гласа ти в един сън. — Саймън търсеше думи. — Ти говори в главата ми много дълго, докато спях.
Красивото лице на жената бе сериозно. Тя го погледна така, сякаш нещо скрито в него я заплашваше.
— Не изпитвай страх, човешко дете — каза тя най-после и протегна напред тънките си ръце. — Не се страхувай. И ми прости.
Хладните й сухи пръсти докоснаха лицето на Саймън. Светлините се разлюляха, начупиха се на парченца, а после примигнаха и загаснаха. Хватката й като че ли стана по-силна. Чернотата запя.
Нямаше болка, но някак си Амерасу бе в главата му, силно присъствие, толкова тясно свързано с него в този миг, че той се почувства смайващо, ужасяващо оголен — много повече от всяка чисто физическа голота. Тя усети паниката му и го успокои, приласка тайното му вътрешно аз като уплашена птичка, докато той не спря да се страхува. След това Първата баба започна деликатно да преравя спомените му, като го изследваше внимателно и целенасочено.
Шеметни парчета от мисли и сънища прелетяха покрай него, въртяха се като цветчета във вихрушка — Моргенес и неизброимите му книги, пеещата Мириамел, привидно безсмислени откъслеци от разговори от дните му в Хейхолт. Нощта на Тистерборг и ужасяващият сив меч се разпростираха в ума му като тъмно петно, последвани от сребърното лице на Утук’ку и трите меча от видението му в къщата на Гелое. Дебелата Скоди и нещото, което се бе смяло сред пламъците в двора, се завъртяха и се стопиха в лудостта на Дървото на Удун и безжизнените очи на огромния Игджарджук. Трън също се появи — една черна резка на фона на светлината на паметта. Докато спомените му прелитаха покрай него, той отново почувства изгарящата болка от кръвта на дракона и изпълненото със страх усещане за връзка с въртящия се свят, противната огромност на надеждата и болката на всички живи същества. Най-накрая, като остатъци от сън, картините избледняха.
Светлините бавно се завърнаха. Главата на Саймън бе в скута на Джирики. Раната на бузата му туптеше.
— Прости ми, Първа бабо — каза Джирики някъде от много далеч, — но беше ли необходимо това? Той щеше да ти каже всичко, което знае.
Амерасу дълго мълчеше и когато проговори, сякаш го направи с огромно усилие. Гласът й изглеждаше по-стар отпреди:
— Не би могъл да ми каже всичко, Върбова клонке. Нещата, които ми се струват най-важни, той дори не знае, че знае. — Тя погледна Саймън; на лицето й бе изписано нещо като уморена любезност. — Наистина съжалявам, човешко дете. Нямах право да те ограбвам по този начин, но съм стара и уплашена и ми е останало съвсем малко търпение. А сега съм по-изплашена от всякога.
Тя се опита да се изправи и Джирики побърза да й помогне. Амерасу изчезна в сенките и се върна с чаша вода. Поднесе я до устните на Саймън и той пи жадно. Водата бе студена и сладка, с лек привкус на дърво и пръст, като че ли бе извадена от Стубел. Саймън си помисли, че в бялата си рокля Амерасу прилича на някакъв блед лъчист светец от църковна картина.
— Какво… направи? — попита той. В ушите му бръмчеше някакъв странен звук, а пред очите му прелитаха малки блестящи снежинки.
— Научих онова, което трябваше да науча — каза Амерасу. — Знаех, че съм те видяла в огледалото на Джирики, но си помислих, че това е късмет, случайност. Пътят на сънищата напоследък се е променил много и е станал толкова тъмен и непредвидим дори и за опитните, колкото някога бе за онези, които пътуваха по него само в съня си. Вече виждам, че предишната ни среща не е била прищявка на съдбата.
— Да не искаш да кажеш, че срещата ти със Саймън е била желана от някого, Първа бабо? — каза Джирики.
— Не. Искам да кажа само, че границите между тези светове и нашите започват да отслабват. Някой като това човешко дете, който е бил дърпан в различни посоки, който по чист късмет или по някакъв невъобразим план е бил въвлечен в много могъщи и опасни връзки между света на сънищата и на будното състояние… — Тя се замисли, внимателно седна и продължи: — Все едно живее на ръба на огромен лес. Когато дърветата започват да се разпростират навън, точно в неговия праг първо ще се впият корените. Когато вълците започнат да огладняват, точно под неговия прозорец ще завият.