Септемврийски светлини [bg]

— Има ли и други входове към пещерата? — попита Ирен.

— Има още един, но е опасен. Единственият надежден начин да се влезе и да се излезе е през лагуната.

Момичето гледаше запленено танца на неясната светлина, която разкриваше утробата на пещерата. Това място излъчваше завладяваща хипнотична атмосфера. За миг на Ирен ѝ се стори, че се намира в огромна зала на дворец, издълбан в скалите — приказно царство, което можеше да съществува единствено в сънищата.

— Това е… вълшебно — отрони тя.

Исмаел кимна.

— Понякога идвам тук и седя с часове на някоя скала, за да гледам как светлината променя цвета си под водата. Това е личният ми храм…

— Далече от света, а?

— Дори не можеш да си представиш колко далече.

— Хората май не ти допадат много?

— Зависи кои хора — отвърна той с усмивка.

— Това комплимент ли е?

— Може би.

Момчето извърна очи и загледа внимателно входа на пещерата.

— Най-добре ще е да се махаме оттук. Приливът скоро ще дойде.

— И какво от това?

— Когато приливът се вдигне, водата нахлува в пещерата и я изпълва догоре. Това е смъртоносен капан. Попаднеш ли в него, ще се удавиш като плъх.

Вълшебното очарование на мястото изведнъж доби отсянка на заплаха. Ирен ясно си представи как пещерата се изпълва с ледена вода, която отрязва всяка възможност за бягство.

— Е, няма защо да бързаме… — добави момчето.

Без много да му мисли, Ирен заплува към изхода и се спря едва когато усети топлата милувка на слънцето. Исмаел я гледаше как се отдалечава стремително и се усмихваше под мустак. Момичето не си поплюваше.

По обратния път и двамата мълчаха. Изповедта от дневника отекваше в съзнанието на Ирен като ехо, което упорито отказваше да заглъхне. Гъста пелена от облаци се стелеше по небето, слънцето се бе скрило и морето бе добило оловносив оттенък. Задуха по-студен вятър и Ирен отново навлече роклята си. Този път Исмаел почти не погледна към нея, докато се обличаше, а това бе знак, че е изцяло погълнат от мислите си, каквито и да бяха те.

„Кюанеос“ зави покрай носа в късния следобед и се отправи към дома на семейство Совел. Островчето с фара тънеше в мъгла. Исмаел докара платноходката до пристана и завърза въжето с обичайната си сръчност, макар да си личеше, че мислите му блуждаят някъде далеч.

Когато дойде време да се сбогуват, Ирен хвана момчето за ръка.

— Благодаря ти, че ми показа пещерата — рече тя, скачайки на брега.

— Вечно ми благодариш и не мога да разбера за какво… Аз ти благодаря, че дойде с мен.

Ирен изгаряше от нетърпение да го попита кога ще се видят отново, но инстинктът ѝ я посъветва да си замълчи. Исмаел развърза въжето и платноходката отплава, подхваната от течението.