![Септемврийски светлини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/6/septemvrijski-svetlini-bg-download.jpg)
Септемврийски светлини [bg]
- Автор: Сафон Карлос Руис
- Серия: Мъглата #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: „Изток-Запад“
- ISBN: 978-619-152-492-1
- Переводчик: Светла Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Септемврийски светлини [bg]». Краткое содержание книги:
— Септемврийските светлини. Тайнствената дама, изчезнала в бурята… — потвърди Ирен.
— Именно. Я познай какво открих сред отломките?
— Какво?
Исмаел бръкна в раклата и извади оттам малка книжка, подвързана с кожа и прибрана в метална кутийка, не по-голяма от табакера.
— Водата е повредила някои от страниците, но има откъси, които все още са четливи.
— Книга? — възкликна Ирен заинтригувана.
— Не каква да е книга, а дневник — поясни Исмаел. — Нейният дневник.
Малко преди здрач „Кюанеос“ вдигна котва и пое обратно към Къщата на носа. Синият балдахин, похлупил залива, бе изпъстрен със звезди, а кървавочервеното слънце бавно потъваше зад хоризонта като диск от нажежено желязо. Ирен мълчаливо наблюдаваше как Исмаел управлява платноходката. Той ѝ се усмихна, после пак насочи вниманието си към платната, следейки посоката на вятъра, задухал от запад.
Преди него Ирен се бе целувала с две момчета. Първият път беше по-скоро експеримент, който тя проведе с брата на една от приятелките си от училище; просто искаше да разбере какво изпитват хората, когато се целуват. Не остана впечатлена — не беше нещо кой знае какво. Второто момче, Жерар, бе по-уплашено и от нея, а преживяването не промени дотогавашното ѝ мнение. Но с Исмаел беше различно. Когато устните им се допряха, по тялото ѝ сякаш протече електричество. Докосванията му, мирисът, изобщо всичко у него бе различно.
— За какво мислиш? — попита този път Исмаел, заинтригуван от замисленото ѝ изражение.
Ирен си придаде загадъчен вид, повдигайки вежда.
Той сви рамене и се зае отново с лодката; насочваше я към носа. Ято птици ги съпроводи до пристана сред скалите. Светлините на къщата хвърляха танцуващи отблясъци по водите на заливчето. В далечината отраженията от градчето чертаеха пътека от звезди по морето.
— Вече се стъмни — загрижено рече Ирен. — Нали нищо няма да ти се случи?
— „Кюанеос“ си знае пътя наизуст — усмихна се Исмаел. — Всичко ще бъде наред.
Платноходката плавно опря в пристана. Граченето на птиците, гнездящи по скалите, се сливаше в далечно ехо. Тъмносин пояс се простираше над пламтящата линия на залеза над хоризонта, а луната се усмихваше сред облаците.
— Е… късно е вече — каза Ирен.
— Да…
Момичето скочи на брега.
— Ще взема дневника. Обещавам да го пазя.
Исмаел кимна. Ирен се засмя тихо и нервно.
— Лека нощ.
Двамата се спогледаха в здрача.
— Лека нощ, Ирен.
Исмаел развърза въжето.
— Мислех утре да отида до лагуната. Може би ще искаш да дойдеш с мен…
Тя кимна. Течението вече отнасяше платноходката.
— Ще те взема оттук…
Силуетът на „Кюанеос“ постепенно се изгуби в тъмното. Ирен постоя известно време, загледана след лодката, докато нощният мрак не я погълна изцяло. После забърза към Къщата на носа; от радостно вълнение сякаш не стъпваше по земята. Майка ѝ я чакаше на сумрачната веранда. Не беше нужно да имаш диплома за оптическо приборостроене, за да отгатнеш, че Симон е видяла и чула всичко, станало на пристана.
— Как мина денят ти? — попита тя.
Ирен преглътна смутено. Майка ѝ се усмихна лукаво.
— Хайде, разкажи ми.
Ирен седна до майка си, така че тя да може да я прегърне.
— Ами ти? — попита момичето. — Как беше при теб?
Симон въздъхна, припомняйки си следобеда, прекаран в компанията на Лазарус. Прегърна мълчаливо дъщеря си и се усмихна сякаш на себе си.
— Имах странен ден, Ирен. Май съм започнала да остарявам.
— Що за глупости!
Момичето се взря в очите на майка си.
— Случило ли се е нещо, мамо?
Симон се усмихна едва-едва и безмълвно поклати глава.
— Толкова ми липсва баща ти! — отвърна най-сетне тя. По бузата ѝ се стичаше сълза.
— Татко си отиде — рече Ирен. — Трябва да свикнеш с това.
— Не съм сигурна, че искам да свикна.
Ирен я прегърна силно и чу как Симон заплака в тъмното.
6.
Дневникът на Алма Малтис
Следващият ден настъпи сред пелена от мъгла. Първите лъчи на зората завариха Ирен все още погълната от дневника, който Исмаел ѝ бе поверил. Преди няколко часа го бе зачела от чисто любопитство, но с напредването на нощта интересът ѝ нарастваше и накрая премина едва ли не в мания. Още с първия избледнял от времето ред разказът на незнайната дама, изчезнала сред водите на залива, завладя Ирен като хипнотичен тайнопис — неразрешима загадка, която напълно прогони съня.