Триумфът на кралицата [bg]

Пиърс застана пред гоблена: пръстите му веднага се насочиха към ореола около лицето и косата на девойката — най-очевидното място, където да се скрие нещо златисто. Но петте минути изучаване се превърнаха в десет, а десетте — в трийсет. Пиърс Халоран издържа четиресет и пет минути, преди да се предаде, вдигайки ръце в пристъп на безсилен гняв.

— Никой човек не би могъл да открие такава нишка — изсумтя подигравателно той.

— Тогава съжалявам, но не мога да приема меча Ви — казах.

Той зяпна към мен: шокът се преобрази в злобна гримаса, когато внезапно избухнаха аплодисменти. Половината зала — половината хора от дома Маккуин — ликуваха, подкрепяха ме.

— Много добре тогава — каза Пиърс с изненадващо спокоен тон. С решителни крачки се качи отново до подиума и взе двата меча, които беше донесъл. Но после се приближи към мен, за да застане с лице, ужасно близо до моето. Усетих миризмата на чесън в дъха му, видях налетите с кръв вени на очите му, когато прошепна: — Ще съжаляваш за това, Бриена Маккуин.

Исках да отвърна, да му прошепна в отговор някаква заплаха. Но той се обърна толкова бързо, че не ми даде време, и излезе припряно от залата: придружаващите го стражи се надигнаха от масите си, за да го последват.

Вълнението секна и хората от дома Маккуин, които ме бяха приветствали, отново седнаха и се заеха пак с вечерята си. Почувствах погледа на Нийв: погледнах я и видях, че се хили възторжено. Опитах се да се усмихна в отговор, но до нея имаше една по-възрастна жена, която ме гледаше с такова отвращение, че почувствах как облекчението ми се стопява, оставяйки ме изстинала и разтревожена.

— Браво — прошепна Журден: гласът му прозвуча плътно зад мен.

Обърнах се и видях баща си, застанал в сянката ми: улови ме за лакътя, сякаш усетил, че всеки миг ще се свлека.

— Нанесох му огромно оскърбление — прошепнах в отговор: думите дращеха по гърлото ми. — Не си дадох сметка, че ще се разгневи толкова.

— Какво ти каза точно преди да си тръгне? — попита тихо Журден.

— Нищо важно — излъгах. Не желаех да повтарям заканата на Пиърс.

— Е, не му позволявай да те разстрои — каза баща ми, отвеждайки ме обратно до стола ми. — Той не е нищо повече от невръстно пале, на което току-що са взели кокала. Ние сме силните тук.

Молех се Журден да е прав. Защото не знаех главата на змията ли бях настъпила току-що, или опашката ѝ.