Триумфът на кралицата [bg]

Изправих се и изтупах праха от бричовете си. Приближих се бавно и застанах точно зад нея, точно колкото да мога да почувствам топлината ѝ. Мълчахме, вперили погледи към земята отвъд счупеното стъкло, ливадите и горите, и могилите, които се извисяваха и се превръщаха в планини.

— Те гледат на мен като на дъщеря на Аленах. Не на Маккуин — каза тя тихо. — Смятат, че с измама съм накарала техния лорд да ме осинови.

И бях съкрушен, когато я чух да го признава. Можех да ѝ кажа в отговор безброй неща, като най-главното беше, че никога не съм гледал на нея като на Аленах, че я бях видял само каквато беше — дъщеря на Мевана и обична приятелка на кралицата. Но потиснах думите.

Най-сетне тя се обърна с лице към мен, погледът ѝ се вдигна към моя.

— Трябва им само още малко време — прошепна тя. — Време споменът за родния ми баща да избледнее, да им се докажа.

Беше права. Всички имахме нужда от време — време да се установим, време да се изцелим, време да открием кои трябва да станем.

А всичко, което можех да кажа, бе името ѝ, изречено сякаш в молитва.

— Бриена.

Ръката ми се вдигна: пръстите ми проследиха ръба на челюстта ѝ. Исках да я запечатам в паметта си, да изследвам линиите и извивките ѝ. И въпреки това пръстите ми спряха при брадичката ѝ, за да повдигна лицето ѝ, да гледам как слънчевата светлина танцува по бузите ѝ.

Дъхът ѝ секна и аз се наведох, за да го изтегля от нея. Целунах я нежно веднъж, два пъти, докато тя разтвори уста под моята, и открих, че е също толкова гладна, колкото и аз. Внезапно открих, че ръцете ми са в косата ѝ, пръстите — оплетени в коприната ѝ, изгубени в желанието да ѝ се предам напълно.

— Картие. — Тя се опита да изрече името ми: изпих звука от устните ѝ. Почувствах как ръцете ѝ се придвижват нагоре по гърба ми, улавят в шепи ризата ми и дърпат. Предупреждаваше ме, защото сега дочух стъпките, които се тътреха шумно точно отвъд вратата на кабинета.

С усилие се откъснах от нея: дишането ми беше повърхностно, докато някак се съвзех достатъчно, за да прошепна:

— Имаш вкус на откраднат меден сладкиш, Бриена Маккуин.

Тя се засмя, очите ѝ се смееха.

— Нищо ли не убягва на Ловкия лорд?

— Не и когато става дума за теб. — Осмелих се да я целуна отново, преди човекът отвън, който и да беше той, да стигне до кабинета, но нещо остро се притисна в крака ми. Изненадан, се облегнах назад и прокарах ръка надолу до полите ѝ, до бедрото ѝ. Там напипах твърдото очертание на кама под плата и срещнах погледа ѝ онемял, но въпреки това изпълнен със задоволство, че носи скрито хладно оръжие.

— Да, добре — почти заекна тя: бузите ѝ поруменяха. — Хайде сега, ние жените не можем да крием всичко в джобовете си, нали?