Триумфът на кралицата [bg]

— Деклан намери сестра ти — промълви тя и затвори очи: пръстите ѝ още почиваха в косата ми. — Гледах как я извлече във вътрешния двор. Тя хлипаше ужасена. Не можах да се спра. Хвърлих се към нея да я отскубна от Деклан. Някой от дома Ланън трябва да ме е ударил. Когато се опомних, бях на земята, замаяна, с кръв по лицето. Видях, че Гилрой беше слязъл от коня, а всички от дома Морган бяха извикани във вътрешния двор. Беше тъмно и въпреки това помня лицата на всички, докато стояхме безмълвни и ужасени и чакахме.

— Къде е Кейн? — изкрещя кралят. И именно тогава осъзнах… майка ти беше загинала по време на бунта, но баща ти бе оцелял. А Гилрой не знаеше къде е той.

Това ми даде надежда — съвсем тъничка нишка надежда — че може и да преживеем тази нощ. Докато кралят започна да пита за теб.

— Вече държа дъщерята на Кейн — подхвърли подигравателно Гилрой. — Сега ми доведете сина му и ще бъда милостив.

Никой от нас не му повярва дори за миг, на този крал на мрака.

— Къде криете сина му? — Той настояваше. Никой освен мен не знаеше къде си. А аз никога нямаше да му кажа: можеше да ме разкъса на парчета и въпреки това никога нямаше да му кажа къде съм те скрила. Така че той издърпа напред сестра ти, задържа я пред нас и каза, че ще счупи всяка от костите ѝ, докато един от нас не разкрие къде сме те скрили, къде се крие Кейн.

Тя отвори очи и сега се наложи аз да затворя моите. Силите ме напуснаха: наклоних се напред, за да скрия лице в престилката ѝ, сякаш бях момче, сякаш можех да се скрия отново.

— Да ги гледам как изтезават сестра ти беше най-трудният миг от живота ми — прошепна тя. — Мразех се за това, че я бях предала, че не я бях скрила навреме. Кралят накара Деклан да започне изтезанието. Закрещях му… Изкрещях, че не е нужно Деклан да го прави. Той беше само момче — мислех си постоянно. Как може едно момче да бъде толкова жестоко? И въпреки това той направи точно каквото заповяда баща му. Деклан Ланън взе дървен чук и започна да чупи костите на сестра ти, една по една, докато тя умря.

Не можех да се сдържам повече. Заплаках в престилката ѝ: онези сълзи, които сигурно се бяха крили в мен през целия ми живот. Че сестра ми беше умряла, за да мога аз да живея. Де да бях умрял аз, помислих си. Де да бяха открили мен, а тя да бе оцеляла.

— Ейдън.

Ейлийн ме повика от тъмнината. Вдигнах глава: отворих очи и я погледнах.

— Ти беше единствената ми надежда — каза тя, бършейки сълзите от лицето ми. — Ти беше единствената причина, поради която оживявах ден след ден през изминалите години, единствената причина отчаянието да не ме убие. Защото знаех, че ще се върнеш. Баща ти трябваше да се промъкне тайно обратно в замъка, след като семейство Ланън си тръгнаха онази нощ: никога в живота си не съм виждала човек толкова съкрушен, колкото бе той до мига, щом те сложих в ръцете му и го накарах да ми се закълне, че ще избяга с теб. Не ме беше грижа къде ще отиде Кейн или какво ще направи: казах, че това дете се е изплъзнало през пръстите на Ланън и ще бъде човекът, който ще се върне и ще смаже тяхното царуване.