Английският шпионин [bg]

— Той купи ли си нещо? — попита Алон.

— Два вестника и пакет „Уинстън“.

— Как изглеждаше, когато излезе?

— Сякаш изобщо няма нужда от вестници или цигари.

— Предполагам, че от Гардата постоянно го следят.

— Наистина се надявам да е така.

— Което означава, че е свикнал да бъде следен от време на време от мъже в необозначени седани.

— Би могло да се очаква.

— Той завива — каза Габриел.

— Виждам.

Автомобилът зави в пуста неосветена улица, обградена от малки, долепени една до друга къщи. Нямаше улично движение, нямаше магазини, нито място, където двама чужденци да могат да се скрият. Келър спря до бордюра и изключи фаровете. На стотина метра по-надолу по улицата мерцедесът влезе в една алея за коли. Светлините на автомобила изгаснаха. Четирите врати се отвориха и от тях излязоха четирима мъже.

— Това домът на Уолш ли е? — попита Алон.

Кристофър кимна утвърдително.

— Женен ли е?

— Вече не.

— Има ли си приятелка?

— Може би.

— Ами куче?

— Проблем ли имаш с кучетата?

Габриел не отговори. Вместо това наблюдаваше как четиримата мъже отидоха до къщата и изчезнаха през входната врата.

— Какво ще правим сега? — поинтересува се той.

— Предполагам, че може да прекараме следващите няколко дни в очакване на по-добра възможност.

— Или?

— Да го отвлечем сега.

— Те са четирима, а ние сме двама.

— Един — каза Келър. — Ти няма да идваш.

— Защо?

— Защото бъдещият шеф на Службата не може да се забърква в нещо подобно. Освен това — добави Кристофър, като потупа издутината под палтото си, — разполагаме само с един пистолет.

— Четирима срещу един — каза Алон след малко. — Шансовете не са много добри.

— Всъщност, имайки предвид моето минало, на мен шансовете ми харесват.

— Как възнамеряваш да действаш?

— По същия начин, както действахме в Северна Ирландия — отговори Келър. — „Игри за големи момчета по правила за големи момчета.“

Кристофър слезе от колата, без да каже и дума повече, и безшумно затвори вратата. Габриел прехвърли крак през централната конзола и се намести зад волана. Включи чистачките и зърна Келър да върви по улицата с ръце в джобовете на палтото си, привел рамене срещу вятъра. Той погледна блекбърито си. Беше 20,27 ч. дъблинско време, 22,27 ч. в Йерусалим. Помисли за красивата си млада съпруга, която седеше сама в апартамента им на улица „Наркис“, и за двете си неродени деца, сгушени удобно в утробата ѝ. А той седеше на една пуста улица в югозападната част на Дъблин — часовой на още един нощен пост, чакайки негов приятел да уреди стари сметки. Дъждът барабанеше по предното стъкло, мрачната улица приличаше на размит пейзаж от сънищата. Габриел включи чистачките за втори път и видя Кристофър да преминава през участък, осветен от жълтата светлина на самотна улична лампа. Когато включи чистачките за трети път, Келър беше изчезнал.