Време на мъчения [bg]

„Рабинов и Зафт“ отдавна ги нямаше, както и Ахува Баер, която се спомина твърде млада на петдесет и три години. Оуен Лараби обаче беше жив и здрав, на седемдесет и девет, макар така и да не се ожени повторно след смъртта на съпругата си и да показваше към жените само толкова интерес, колкото учтивостта налагаше. Това беше напълно разбираемо за всеки, който бе виждал жена му, включително и за бащата на Джеръм Бърнел, Андреас, който дълги години бе агент на Лараби в североизточната част на страната, и за самия Джеръм, който беше наследил позицията му, когато болките в гърба започнаха да пречат на стареца да пътува. Андреас обаче продължаваше да упражнява значително влияние върху бившите си територии чрез Джеръм, който понякога се дразнеше на ежедневните обаждания на баща си — Анреас Бърнел явно живееше с убеждението, че мобилните телефони са изобретени с едничката цел да попречат на сина му да опропасти половинвековните му усилия да създаде мрежа от контакти.

Ситуацията в търговията обаче се променяше. Домакинствата харчеха повече от всякога за бижута и часовници, а хората искаха повече срещу по-малко и така беше за всичко — от книгите до фасула. Понякога Джеръм гледаше рекламите за дистанционно пазаруване по телевизията и се чудеше на глупостта на хората, които още не бяха разбрали, че става ли дума за бижута, това, което на пръв поглед изглежда като добра сделка, никога не е такава в действителност. В тази търговия или поне в онази нейна област, в която вирееха хора като Оуен Лараби и двамата Бърнел, всеки получаваше това, за което си е платил, и нищо евтино не си струваше парите. Това беше един от уроците, които Андреас Бърнел беше успял да набие в главата на сина си. Другият беше разбирането за желанието: техният отрасъл не се движеше от самите вещи, а от желанието на хората да ги притежават. Затова телевизионните реклами трупаха цели състояния от продажбата на дрънкулки на простоватите си зрители: импулсът да притежаваш нещо блестящо и искрящо никому не беше чужд и ако човек не можеше да си позволи най-доброто, взимаше произволна имитация и заглушаваше гласа на съмнението, който му нашепваше, че това е лудост.