Време на мъчения [bg]

— Сериозно?

— Мислех си, че това ще бъде първото, което ще ми се иска да направя… е, едно от първите неща — продължи Бърнел. Говореше колебливо, като че ли не беше сигурен, че все още притежава всички думи, необходими, за да изрази мислите си. — Но когато ми се отвори възможност, оказа се, че не е.

— А кое беше?

— Не знам. — Бърнел изглеждаше искрено объркан.

— Голям шок е, нали?

— Да си свободен ли?

— Да.

— Така излиза. Имах толкова много планове, толкова много идеи как ще прекарам първите си дни навън, но нито един не се осъществи. Пих хубаво кафе. Но най-вече ми харесва да се разхождам. Харесва ми и да храня гълъбите, въпреки че някой ми каза, че не е разрешено. Не знам дали е вярно. Надявам се, че не е. Бих искал да си взема куче, но…

Той млъкна и се усмихна извинително.

— Не ви трябва да слушате всичко това. Не е важно. А и аз не съм истински свободен, защото трябва да се съобразявам с куп условия. Засега не мога да напускам щата и съм длъжен да разговарям с терапевти и със службата за пробация. Когато искам да седна някъде, трябва да се уверя, че наблизо няма деца. Забранено ми е да влизам в интернет. Името ми е в регистъра за сексуални престъпници, което само по себе си е отвратително, но в едно кафене видях вчерашния вестник и там имаше статия за освобождаването ми заедно със стара моя снимка. Променил съм се, но не толкова, та хората да не ме познаят по нея. Вече ме гледат с други очи или поне така ми се струва. Не знам дали са разбрали кой съм, или само си въобразявам.

— Постепенно ще стане по-лесно — отвърна Паркър.

— Не, няма, но поне няма да се тормозя дълго.

— Защо?

— Защото ще бъда мъртъв.

Бърнел огледа пръстите на дясната си ръка. Ноктите не бяха изгризани, но кожичките бяха накъсани на местата, на които ги бе чоплил. Започна отново да го прави под погледите на Паркър и Ейнджъл, като наблягаше на десния си показалец, от който откъсна малко парченце кожа, оголвайки розов триъгълник от плът.

— Мислите да се самоубиете ли?

— He. — Бърнел не вдигна очи. — Мисля, че някой ще ме убие.

— Заплашват ли ви?

— Не.

— Боите се от последствията от вписването на името ви в регистъра или публикуването на снимката ви във вестника?

— Не. — Бърнел омекна. — Малко. Гледам да не ходя по улиците след мръкване и винаги се оглеждам, преди да вляза във входа на жилището си. Но ако се случи нещо такова, то ще бъде просто бой, а с боя съм свикнал. Не че ми харесва и нямам желание да ме бият отново, но няма да си ида, защото някой мерзавец е решил, че ще направи услуга на обществото, като ме нарита в ребрата.