Честотата на Шуман [bg]

Съдба... Думата задейства нещо и умът на Уилсън се изпълни с неочаквани спомени. Той отиде при бюрото си, отвори горното чекмедже и извади голяма сребърна монета.

- Дядо ми ми я даде, когато бях малък. Каза, че била моята монета на съдбата. - Впери поглед в блестящия диск, който будеше повече въпроси, отколкото даваше отговори.

Професорът грабна монетата от ръката му.

-      Това е египетска лира - каза Уилсън.

На аверса бяха гравирани пирамидите от Гиза. Другата страна на монетата бе силно повредена и покрита с вдлъбнатини, сякаш някой я беше блъскал с чук.

-      Какво е станало с нея?

-      Не зная. Мисля, че и дядо ми не беше наясно. - Уилсън посочи обезобразения силует. - Това е английската кралица. Елизабет Втора. Малко е обезобразена. - Взе монетата и я потърка с обич между пръстите си. - Дядо ми казваше: „Ако искаш ръката на съдбата да ти покаже пътя, тази монета ще те води“. Странно, нали?

-      Да хвърлим ези-тура и да видим какво ще покаже - ентусиазирано предложи професорът.

Уилсън се загледа в египетската монета и сърцето му заби по-бързо. Досега най-съдбовното нещо, което беше решавала тя, бе изборът между пица и китайска храна. Едва ли можеше да се нарече променящо живота решение. Странно, но дядо му винаги твърдеше, че монетата никога няма да сбърка - и че трябва да се доверява на онова, което показва.

-      Ако аз спечеля - каза Уилсън, - не искам никога повече да ме молиш за тази омега-история. Сериозно. Никога!

-      А ако аз спечеля - отвърна професорът, - ще минеш през програмирането.

На Уилсън никак не му се мислеше за последствията от евентуална загуба - така постъпваше почти във всичко. Поради някаква причина, логична или не, той вярваше на монетата и на дядо си и бе дълбоко убеден, че и той, и монетата ще се погрижат за него.

-      Кралицата е ези - рече той. - Пирамидите са тура. Избирай.

Хвърли монетата във въздуха и гласът на професора проряза тишината...

-      Тура.

Монетата сякаш увисна във въздуха безкрайно дълго, проблясвайки на светлината. Въртеше се и се въртеше. За момент Уилсън се запита дали това не е някакъв важен кръстопът в живота му, но преди да успее да реши, улови с лекота монетата и я постави върху опакото на дланта си. Вече нямаше време за мислене. Съдбата му беше решена.

-      Тура, тура, тура - повтаряше професорът, все едно казваше заклинание.

Уилсън махна ръката си. Пирамидите от Гиза гледаха нагоре.