Честотата на Шуман [bg]

Професорът размаха ръце, сякаш се опитваше да прогони някакво досадно насекомо.

-      Онова беше грешка, признавам! Но това... това вече е истинско. Не разбираш ли? Този път единственият източник на енергия е самата божествена кутия. Ще можеш да контролираш физическите си действия само с казването на една-две команди. Направих проучванията! Няма да има странични ефекти - или поне не толкова лоши. Хайде, Уилсън. Не бих те помолил отново, ако си мислех, че не е безопасно.

-      Нека помисля. - Уилсън се загледа в тавана. - Хм- м-м. - Замълча. - Добре, професоре... отговорът е категорично не.

Разочарован, дребният учен опря чело в бара.

-      Аз съм твой приятел - рече Уилсън. - Но този път... без мен.

Професорът се вкопчи в ръката му.

-      Друже, знам, че ще се получи! - Опита се да се усмихне, но беше прекалено пиян. - Нали разбираш, че не мога да изляза на улицата и да потърся някой доброволец! - Лицето му се сбърчи още повече от нормалното. - Онези копелета от университета - отново понижи глас той - се опитват да откраднат труда ми. Знам го! - Погледът му се фокусира. - Моля те за услуга, Уилсън.

-      Защо не можеш да ме помолиш за някаква нормална услуга?

-      Услугата си е услуга.

-      Но това е мозъчен експеримент!

-      И какво от това?

Уилсън поклати глава.

- Ти си по-пиян, отколкото предполагах.

-      Ще го направиш ли?

-      Мислех си, че сме приятели - каза Уилсън просто в опит да спечели морална преднина.

Професорът се изправи.

-      Може пък в края на краищата да не сме никакви приятели! - Стоеше малко несигурно на крака. - Знаеш ли какво? Има причина Джени Джоунс да те остави. Знам защо го е направила. И ще ти кажа, защото приятелите трябва да са честни един с друг. Ти си обикновен, Уилсън. Ти си тъп! Влачиш докторантура вече... - Той започна да брои на пръсти. - Пет години! Виж се, друже. Джени Джоунс с право те остави заради онзи тип.

Музиката продължаваше да гърми.

-      Защото другият е по-интересен от теб — добави професорът.

-      Той също учи право!

-      Не мога да повярвам, че вече половин година все те слушам как приказваш за Джени Джоунс, любовта на живота ти! Направо си е мъчение, друже. Въртяла си добре задника - и какво от това?

-      Не съм тъп! - разгорещено каза Уилсън. - Върни си думите назад.

-      Предавам се, Уилсън. Наистина се предавам.

Професорът изчезна в тълпата.

Уилсън се загледа в кубчетата лед в чашата си. Минутите се изнизваха. Възможно ли бе в думите на професора да има някаква истина? Намръщи се. Може би беше време да помисли за мястото си в света. Знаеше, че е зациклил като повредена грамофонна плоча, която върти непрекъснато едно и също. Знаеше, че ако се вгледа дълбоко в себе си, ще открие, че нещо му липсва. Нещо важно. Просто не знаеше какво или може би кой.