Диамантът на Венеция [bg]

Вече се беше почти развиделило. Отразяващото далечната лагуна небе беше толкова меко, че изглеждаше почти безцветно. Градината се раздвижваше. Птиците се събуждаха една по една и добавяха пискливите си гласове към самотната песен на първата. Анета седна на ръба на езерцето. Но какво правеше, защо тичаше из градината за втори път? Сякаш беше обхваната от някаква лудост. Загледа се във водата, опитвайки се да различи черните силуети на шараните вътре, неподвижни сред тревата във водата. Но вместо тях зърна отражението на друго лице — отражението на мъж, застанал точно зад нея.

Анета скочи толкова рязко, че едва не падна във водата.

— Ти!

Инстинктивно вдигна ръце, за да се задържи, но той сграбчи двете й китки и докато тя се усети, вече ги беше приклещил, а другата му ръка беше върху устата й.

— Ти ли? — повтори той в ухото й, а после добави присмехулно: — Защо, сестро? Да не би вече да сме се срещали?

„Разбира се, че не — искаше й се да каже. — Но въпреки това аз те познавам. Ти си онзи монаркино, мъжът с далекогледа.“ Но нямаше никакъв смисъл — тя не можеше да издаде и звук. Опита се да се измъкне от ръцете му, но колкото повече се дърпаше, толкова по-силно я стисваше той. Захапа пръстите, покриващи устата й, но ръката му беше притисната толкова силно, че тя не можа да отвори достатъчно устните си, за да забие зъби в него. В продължение на няколко секунди двамата се бореха мълчаливо. А после, така внезапно, както я беше хванал, той я пусна. Анета падна напред върху влажната трева и усети в устата си металния вкус на кръвта.

— Защо го направи? Накара ме да си прехапя устните! — извика възмутено и го погледна.

После бързо извърна поглед. Да, нямаше никакво съмнение — това беше той. Същите разрошени къдрици, същото нагло поведение. По дрехите, които той носеше — строги, но с добро качество, и особено по ножовете, които висяха от кожения колан на кръста му, тя предположи, че той работи за някой благородник или за богат търговец, живеещ във Венеция.

— Е, няма ли да ми помогнеш? — изрече тя след известно време.

Ала Джон Карю, защото това беше той, нямаше никакво намерение да й помага. Стоеше и гледаше невъзмутимо тъмнокосата жена в краката си, чиято нощница вече беше покрита с кал и мръсотия. Очевидно не се трогваше нито от факта, че е засечен от нея, нито от необходимостта — която ставаше все по-настойчива — да избяга от градината, преди някой друг да го е видял.

— Не — отсече накрая и продължи да я гледа безмилостно.

— Защо да ти помагам, когато ти ме следиш?

Анета се изплю колкото сили имаше в негова посока и със задоволство видя как розовеещата й слюнка се приземява върху обувката му.

Карю я гледаше безизразно — не беше нито възмутен, нито зарадван от поведението й. После бавно поклати глава наляво-надясно, като че ли кореше непослушно дете и накрая цъкна с език.