Диамантът на Венеция [bg]

— Напуснала харема ли? Ама нали всички там сте били пленници?

— Да, точно така беше. Но въпреки всичко непрекъснато някоя напускаше. Ако не се справя добре с работата си или ако няма никаква вероятност да привлече вниманието на султана. В такива случаи обикновено ги пускаха да си отидат. Как, според теб, съм се измъкнала оттам? Да не мислиш, че съм прескочила стените на двореца, а? — отбеляза с усмивка Анета. — Да, вярно е, че всички бяхме роби — и християнки, и всякакви други. Всяка от нас си имаше своята история как се е озовала в харема. Що се отнася до мен и приятелката ми Кая, ние бяхме пленени от корсари, които нападнаха кораба ни в Адриатическо море. Аз бях с още няколко монахини от „Санта Клара“, пътувахме към един от приятелските ни манастири в Рагуса, сигурно си чувала за него, нали? — Усети как Евфемия кимва и я притисна по-плътно до себе си. — Разрешиха ни да пътуваме на един английски кораб, търговски кораб, чийто капитан единствен се съгласи да спре в Рагуса на път за Константинопол. Когато турските пирати ни нападнаха, изхвърлиха останалите сестри през борда. Корабът се беше ударил в скали и без това щеше да потъне, така че и да искаха, нямаше как да вземат всичките, а към този момент капитанът и екипажът му бяха вече мъртви, но все пак взеха Кая и мен и накрая двете се озовахме в Къщата на щастието — изрецитира Анета с равен, делови глас.

— Робиня сред неверниците! Дева Мария да ни пази от подобна участ! Щяхте да сте по-добре, ако и вие се бяхте удавили, ами да! — набожните думи на Евфемия се удавиха бързо в нескритото вълнение в гласа й.

— По-добре мъртви ли? Глупости! По-добре там, отколкото послушница, ако питаш мен!

— Сестро!

— Така си е! Или дори по-добре от хористка, въпреки всичките ни привилегии! Разбрах, че имало жени, които доброволно избирали този начин на живот — да бъдат продадени в робство с надеждата, че накрая ще се озоват в харема на някой богаташ. Това определено е по-добре, отколкото животът на село. Мисля, че това важи за повечето от нас, нали?

— Може, ама как все пак избяга?

— Не се наложи да бягам, глупаче! Когато вали де султан почина, всички ние бяхме освободени, тоест всичките й лични прислужници…

— Валиде султан ли?

— Това е майката на султана.

— Аха. А после?

— После някои жени избраха да останат, други получиха зестра и бяха омъжени. Там жените, обучени и работили в Къщата на щастието, се ползват с огромно уважение и всеки мъж счита за привилегия да си вземе такава.

— Сестро! — изкиска се Евфемия. — Ти не щеше ли да се омъжиш, а? Що не го направи?

— Какво? Ти да не си луда! — изпепели я с поглед Анета. — Да слугувам на някакъв тлъст паша, така ли? Не и аз, сестро! Когато бях много малка, майка ми се опита да ме продаде на един дебел старец — защото обичал млади девственици, дъртият му пръч мръсен! — Тук Анета изпита удовлетворението да почувства как Евфемия потръпва от ужас, затова продължи, замаяна от собствения си разказ.