Диамантът на Венеция [bg]

— Пак ли онзи сън, а?

— Не знам — промърмори Анета и усети, че Евфемия гали косата й. — Сигурно това е било.

— Не помниш ли?

— Не, никога не си спомням. Просто се събуждам с онова… особено чувство…

— К'во по-точно?

— Не знам… — втренчена в тъмнината, Анета затърси подходящите думи, за да опише опустошението, което усещаше, нещо, което не бе в състояние да определи с име, нещо мрачно и черно, което я притискаше. — Сякаш… сякаш съм изгубила нещо, което никога повече няма да намеря.

— Вече свърши, тъй че не му мисли повече, а?

— Права си, трябва да се опитам — Анета усещаше как топлината от дребното тяло на послушницата постепенно се пропива в нейното. — Сигурно е от онзи пудинг, дето ядохме снощи — би причинил кошмари на всеки.

— Аз моя го дадох на сестра Катерина, нали я знайш как обича сладичко!

— А аз дадох моя на котката на сестра Маргарета, макар че, Бог ми е свидетел, вече е достатъчно дебела — отвърна с усмивка Анета. — Не спирай, много е приятно! — добави и се протегна, за да се опъне по-удобно върху тънкия манастирски дюшек.

Когато очите й се приспособиха към тъмнината, тя постепенно започна да различава познатите форми в стаята си. Килията на Анета, която тя си беше подсигурила благодарение на парите от зестрата при завръщането си от Константинопол, бяха всъщност две, превърнати в една. Намираше се в далечния край на коридора със спалните на монахините и беше най-голямата в манастира с изключение на стаята на игуменката. Стените бяха обикновени, варосани, гредите на тавана високи и почернели, но с изключение на тези обичайни за манастирите черти, тя не приличаше почти по нищо на обикновена килия. До стените бяха поставени две красиви ракли, в които тя държеше дрехите си, в ъгъла имаше висок дървен шкаф, в който (слуховете бяха съвсем верни) беше подредила чиниите, чашите и приборите си, както и всичките си запаси от храна и напитки. До прозореца врабчето беше заспало в малката си клетка.

— Много различно ли беше там… онова място… от това, де? — попита колебливо по едно време Евфемия.

Анета се замисли. Откакто се беше върнала във Венеция, беше успяла да държи почти в пълна тайна преживяванията си в харема. В началото не беше нарочно. Шокът от завръщането й в манастира (въпреки че изборът за това беше изцяло неин) не й позволяваше да говори за това. Постепенно обаче започна да си дава сметка за мистериозното излъчване, което беше започнало да я обгражда, и реши да се възползва от него. Но сега — може би беше от съня, а може би, защото в самотни мигове като този малката послушница беше единственото същество тук, наподобяващо приятелка — поривът да сподели с някого стана непреодолим.

— Знаеш ли — осъзна, че започна да говори сега тя, — когато бях в харема на османския султан, цели четири години, там имаше едно момиче, което много приличаше на теб…