Диамантът на Венеция [bg]

Все така скрита зад вратата на малката килия, тя чу шепнещи гласове — женският едва доловим, мъжкият малко по-висок. Опита се да чуе какво точно казват, но не успя — долови единствено тона на мъжа и с изненада установи, че той беше успокоителен, даже нежен. После, без предупреждение, вратата се отвори бързо, мъжът излезе и побягна безшумно по стълбите.

Дали я видя? Не, невъзможно. Беше прекалено тъмно, а и той надали бе очаквал някой да се крие зад вратата. Анета се поколеба. Сърцето й биеше толкова силно, че почти го чуваше. Но доколкото можеше да прецени, в стаята цареше пълна тишина — никакъв звук, никакъв признак за живот. Щеше да бъде фасулска работа да разбере коя е монахинята — Анета нито за момент не се усъмни в способността си да накара провинилата се да се издаде. Но любовникът й? Ако искаше да има някакъв шанс да открие кой е, трябваше да действа бързо. И сега тя побягна по стълбите след него.

В подножието на стълбите имаше коридор, който отвеждаше в две посоки — едната към трапезарията и кухните, а другата към двете големи зали и централния вход на манастира. Анета се насочи първо към двете зали, а после, през двора, към къщичката на пазача. Това беше най-очевидният и най-лесен маршрут, по който непознат би могъл да се промъкне в манастира. Ако е успял да подкупи пазача да остави вратата открехната, не би имало нищо по-лесно от това. Когато пристигна там, Анета едва дишаше — и веднага видя, че голямата, обкована с пирони порта, със сложната й система от месингови ключалки, е здраво затворена и залостена.

Без да си дава време да поеме дъх, тя се обърна и пак побягна обратно по пътя, по който беше дошла. Профуча през двора, през вратата на решетката, разделяща отделението на монахините от това на гостите, а после зави надясно по коридора по посока на трапезарията и оттам — към кухните. Вече знаеше със сигурност как мъжът се беше промъкнал в манастира — през градината, разбира се! Точно като предишния. Как не се бе сетила веднага? При входа на кухнята забави крачка. Както и можеше да се очаква, вратата, отвеждаща от кухнята в двора, зееше отворена.

Тя побягна в нощта.

Само дето вече не беше нощ. Първото, което Анета забеляза, бе, че небето е с няколко нюанса по-светло, отколкото когато беше тръгнала да проучи странните шумове. Редицата тополи, които обграждаха периметъра на обителта и които се виждаха от нейната килия, се възправяха като черни хартиени стражи към небе, което вече не беше черно, не беше дори тъмносиньо, а перлено и сиво. Анета потрепери и подуши хладния въздух.