И за Америка като за Америка
- Автор: Семов Марко
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Пейо К. Яворов»
- Жанр: Публицистика
Электронная книга - «И за Америка като за Америка». Краткое содержание книги:
Тук замълчавам. Не смея да продължа. Едно, че никой не ми дава думата на никакъв площад, друго, че е по-добре да си държа езика зад зъбите, защото ми предстоеше връщане в България. Зная ли кой ще спечели изборите?…
Думата дума отваря — започнах от екологията, до какви опасни изречения стигнах. И опасни, и болезнени. Само се питам — в какво е виновна самата България, защо от толкова изпратени тук български момчета никой не се е изправил и не е защитил държавата си. Нали има и ООН, и други институции, свободна Америка е това, не е отдел «Пропаганда» на ЦК — каквото ти каже, това пишеш…
Тези въпроси са за утрешния ден. Ала едно, струва ми се, безспорно разбрах — ако не се очистим, ако не си измием очите, утрешният ни ден в Америка няма да е по-добър от днешния и вчерашния… И това е екология, само че по-друга, макар и не по-малко важна от въздуха, който дишаме, и от водата, която пием…
Седемте дами се наредиха на масата, на мене дадоха централното място и макар и на американска земя, аз отново почувствах какво хубаво нещо е пашалъкът…
След тия думи започнахме разговор, какъвто най върви, когато един мъж е със седем жени и когато и той, и те за нищо друго вече не стават, освен за разговори… Има ли планини в България, височки ли са? Имаме ли театър? Натам натиска питанията си дребничката авторка на пиеси: какви са основните сюжети — любовни или политически. Има ли чуждестранни туристи в България?
И още подобни, сърцеубийствени въпроси идат, от които човек с основание, ако слуша нашия разговор, може да се запита — така България ли по-добре опознава или Америка… Ами младите хора — с какви идеали живеят, употребяват ли опиати, разрешена ли е у нас любовта преди брака. Как е с пушенето младежта ни? Работи ли върху себе си, учи ли… Давам от оптимистични по-оптимистични отговори. Макар че с лъжа не зная някой да е прокопсал. Малко ли години се лъгахме, че сме от добре по-добре, а докъде я докарахме? До оная двестаметрова опашка, която и сега, като пиша тия редове, се е извила пред супера през улицата отсреща, вързала се е на фльонга, удвоила се е и пак не й стига място. Тия хора чакат не, както може да си помисли някой, за билети за концертите на Доли Партън, за да видят изящната й усмивка и не по-малко впечатляващия й бюст. Чакат те и години още ще чакат за месо, за хляб, за малко сирене и ако е рекъл господ — за парче салам…
Дъвках аз думите, спирах ги, заканвах им се да се натискат зад зъбите ми, защото после мамицата им ще разкарам — като си останем насаме в хотела, — какво толкова напират да разказват колко масово се пие и колко още по-масово се пуши у нас, колко най-масово не работим, да не говорим за предбрачната любов, тъй като никоя от тия лелки — интелектуалки няма да повярва и да разбере това, което бих й разказал…
Защото в Америка, в тая пропаднала Америка, всички тия работи с пиенето, с пушенето, а и с т.нар. предбрачна или извънбрачна любов стоят по стъписващо друг начин…
Стигаме до темата за жените в България. Помагат ли им вашите мъже — питат ме…
— О, нашите мъже са големи кавалери — казвам…
— А много ли са красиви вашите жени?
Мислено отвръщам: сто пъти са по-красиви нашите жени, като ви гледам и седемте, от всяка да събера най-хубавото, зор ще направя една средна българка. Но това не го казвам, защото жените ме питат най-възпитано и най-внимателно слушат отговорите ми…
— А образовани ли са?
— Уха! Образовани, и най-вече еманципирани!… Като връх на всичко са образец на пълно въздържание — не пушат, не пият, нито пък за друго им минава през ума.
Домакинята неочаквано ме пита:
— А вие типичен българин ли сте?
— Ще ви кажа, ако вие ми кажете — типични американки ли сте?
Едновременно всички извиха глас. Като че някой ги дръпна с въженце…
Не, не ми трябваха особени усилия да разбера коя е най-често употребяваната дума в Америка. Не ми беше особено трудно обаче да разбера и коя е най-нелюбимата дума на американеца. Това е думата «типичен»…
Как ли не си кълчих езика, как ли не го въртях, за да задам все пак един въпрос — от тия, дето ние много ги обичаме и без които не минава анализът на едно литературно произведение и на един пътепис даже — кое е най-типичното в Америка… Е, тъй като ги попиташ американците, сякаш ги боцкаш с игла по дупето. Тези сдържани, мъдри и нравствени хора веднага излизат от кожата си.
Това е комай единственият случай, когато те няма да започнат да отговарят със своето любимо «О’кей», а ще извият първо очи, после глас, което, съчетано с думите, които ще последват, ще означава възможно най-голямото удивление от въпроса ви: «Ама какво говорите, сър?» Или: «Вие, сър, наистина ли мислите, че в Америка има нещо, което е типично…»