Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
Въпреки това обаче той се пъхна в дупката и мина по мостчето в градината. Отмина патиците и пикиращите комари — бе опитвал да играе с тях, но те бяха прекалено елементарни и ако се заиграеше по-дълго с патиците, се превръщаше в риба, което не му харесваше. Превръщането му в риба наподобяваше прекалено много замразяването в бойната зала, с вцепенено тяло, в очакване на края на занятието, когато Дап ще го размрази. И така, както обикновено, се оказа, че се катери по терасовидните хълмове.
Започнаха свлачищата. В началото те го повличаха отново и отново, превръщаха го в огромно кърваво петно, което се процеждаше изпод купчина скални отломъци. Сега обаче бе усъвършенствал умението да се катери по скатовете под определен ъгъл, така че избягваше премазването, като непрекъснато търсеше по-горна тераса.
И както винаги накрая се оказваше, че свлачищата не са само хаотично разхвърляни камъни. Повърхността на хълма стана гладка, но вместо сред глинести шисти той се озова в средата на някакъв пухкав бял хляб, който се надигаше като втасващо тесто, докато кората му накрая се отдели и килна встрани. Хлябът бе мек и шуплест — фигурката на Ендър започна да се движи по-бавно. И когато скочи от хляба, той се озова застанал върху някаква маса. Зад гърба му се извисяваше огромен самун хляб, а до него имаше гигантски калъп масло. И самият Великан, подпрял брадичка с ръце. Фигурката на Ендър бе не по-висока от разстоянието между брадичката и веждите на Великана.
— Мисля първо да отхапя главата ти — каза както винаги Великанът.
Този път, вместо да хукне да бяга или да остане вдървен на едно място, Ендър насочи фигурката си нагоре, към лицето на Великана, и го ритна в брадичката.
Великанът изплези език и Ендър се строполи на масата.
— Какво би казал да поиграем на гатанки? — попита Великанът.
Да, нямаше нищо ново. Великанът играеше само на гатанки. Глупав компютър. В паметта му имаше милиони всевъзможни сценарии, а Великанът можеше да играе само на една глупава игра.
Великанът, както винаги, постави на масата пред Ендър две огромни стъклени чаши, високи до коляното на момчето. Както винаги и двете бяха пълни с различни течности. Компютърът внимаваше течностите да са всеки път различни, поне Ендър не си спомняше да са се повтаряли. Този път в едната имаше гъста кремообразна течност. Другата съскаше и се пенеше.
— Само в едната има отрова — рече Великанът. — Отгатнеш ли в коя, ще те заведа в Царството на феите.
Да отгатнеш означаваше да си навреш главата в една от чашите и да пиеш. Той никога не отгатваше. Понякога главата му се разтапяше в течността. Понякога го обгръщаха пламъци. Понякога падаше в чашата и се удавяше. Понякога падаше на масата, позеленяваше и се разлагаше. Беше винаги гадно и Великанът винаги се смееше.
Ендър знаеше, че какъвто и избор да направи, пак щеше да умре. Играта бе нечестна. При първата смърт фигурката му щеше да се появи отново върху масата на Великана, за да повтори играта оттам. При втората смърт трябваше да се върне при свлачищата. После — на мостчето в градината. После — пред отвора на мишето леговище. И после, ако успееше да се върне отново при Великана и отново умреше, чинът му щеше да потъмнее и по екрана му щеше да започне да обикаля надписът „Край на Свободния избор“, а Ендър щеше да легне възнак в леглото си и да трепери, докато успее накрая да заспи. Играта беше нечестна, но Великанът продължаваше да говори за Царството на феите — някакво си глупаво Царство на феите — мечти за тригодишни малчугани, в което сигурно се мъдреха Кумчо Вълчо, Кума Лиса, Пепеляшка и Палечка, и дори не си и заслужаваше да се отиде в него, но той трябваше да намери някакъв начин да победи Великана, за да стигне дотам.
Ендър изпи кремообразната течност. На часа започна да се издува и да се издига нагоре като балон. Великанът се изсмя. Отново бе умрял.
Поднови играта си и този път течността се втвърди като бетон и приклещи здраво главата му, а Великанът го разряза по гръбначния стълб, обезкости го като риба и започна да го яде, докато ръцете и краката на Ендър все още потрепваха.
Върна се отново на свлачищата и реши да не продължава. Дори остави свлачищата да го затрупат. Но макар и да му ставаше ту студено, ту горещо, при поредното си оживяване той се върна при хълмовете, които се превърнаха в хляб, и той застана отново върху масата на Великана. Чашите отново застанаха отпреде му.
Той се втренчи в двете течности. Едната се пенеше, а в другата се плискаха вълни като в море. Опита се да отгатне какъв вид смърт го очаква във всяка от тях. Пенливата течност вероятно ще ме задуши. Мразя тази игра. Не е честна. Тъпа е. Гадна е.