Господарката на Ранчото на бегълците
- Автор: Слейд Джек
- Серия: lassiter #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анжело Рашков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарката на Ранчото на бегълците». Краткое содержание книги:
Те формират човека Ласитър.
— Но на моя баща бяха приписани неща, които той изобщо не е извършвал! — простена тя отчаяно. — Сигурна съм, че го предаде ван Кърк.
— Защо го е направил?
— Те бяха партньори в тези незаконни деяния. Но баща ми не искаше да има нищо общо с никакви убийства. Въпреки това от ден на ден той ставаше все по-силен, защото всички бегълци го предпочитаха пред този брутален и безскрупулен Маркус ван Кърк. Караха се все по-често. И ван Кърк му погоди този номер, за да се отърве от него. Той изпрати баща ми в затвора.
Вратата бе разбита. Много мъже влязоха с тропот и викове. Пред очите на Ласитър се появи Флойд Финигън. Хилейки се, той погледна Ласитър.
— Как се чувствува човек, който скоро ще се запознае със смъртта, Ласитър?
— Вярвам, че скоро ще ми правиш компания в ада — каза той и също се усмихна.
— Важното е, че ще отидеш там преди мен — изръмжа Финигън.
Той кимна на мъжете, които го съпровождаха.
— Закарайте го на Змийската урва. Там има достатъчно дълбоки цепнатини, в които той може да се свлече. И хвърлете достатъчно камъни върху гроба му, да не почнат да кръжат лешоядите. Иначе могат да пристигнат други юнаци, които да търсят своя амиго Ласитър. Мъже със звезди на ризите.
Двама груби здравеняци хванаха Ласитър за раменете и го извлякоха от къщата. Навън те го преметнаха върху един кон като чувал.
Наоколо стояха мъже и наблюдаваха забележителното представление. Всички знаеха какво ще стане с Ласитър. Със сигурност между тях имаше и хора, които все още тайно държаха на Джеси, но не биваше да го показват точно сега.
Чуха се също и невероятно груби ругатни, но Ласитър не чуваше вече нищо. Той се бе примирил със съдбата си и мислеше, че всичко това е неизбежно.
Само за миг си бе отклонил вниманието, макар и да знаеше, че Финигън е един обигран и извънредно лукав кучи син.
Когато конят тръгна, в главата на Ласитър започна да гърми и трещи. Той лежеше върху голия гръб на животното. Никой не беше счел за необходимо да го привързва към него. Лесно можеше да стане така, че той да падне и да си удари главата или да си счупи врата. На палачите, изглежда, им беше безразлично. Сигурно си мислеха, че ще си спестят малко от усилията. Дори и на такива закоравели касапи им беше трудно да убият един обезоръжен и вързан мъж.
Ако това се случеше през време на бой, бе значително по-просто да пуснеш носещите смърт куршуми.
Въпреки всичко Ласитър отново и отново напрягаше с всички сили мускулите си. Той не искаше да остави надеждата. Може би някой от тези проклети кожени ремъци ще поддаде все някога. Може би все някъде имаха слабо място.
Конете вървяха бавно. Шестимата палачи говореха съвсем малко помежду си. От долината се из¬лизаше на една ветровита скална зона. Времето напредваше мъчително бавно. Слънцето се изкачваше. Скоро щеше да стане обяд. Беше горещо. Пот се стичаше по лицето на Ласитър, което все още бе наранено от боя с тази мечка Бърк Мортън.
Измъчваше го жажда. Беше му лошо и от кандилкащото движение на крантата. Пронизващите и удрящи болки в главата му ставаха все по-непоносими. Ласитър имаше чувството, че тя се е превърнала на огромен, пълен с вода мехур, който всеки момент може да се спука.
Почти се беше примирил, че всичко вече е свършено. По-скоро да настъпи краят. Така поне нямаше да усеща парещите болки.
Според него бяха изминали почти два часа, когато най-сетне спряха.
Двама от мъжете го свалиха от ръбестия гръб на коня и го сложиха така, че да се облегне на един скален камък.
Един от тях сви цигара и я тикна между устните му.
— Вземи, това помага.
Една нищожна следа от състрадание се промъкна в това действие. Шестимата се дръпнаха малко встрани и започнаха да говорят тихо помежду си.
Ласитър дръпна два-три пъти от цигарата. После изплю наполовина изпушения фас. И от това не му стана по-леко.
Точно обратното. Чувството му за жажда се засили още повече.
Шестимата все още дискутираха. Ставаше въпрос за това, кой ще даде решаващия изстрел. Никой не искаше да го извърши.
Най-накрая се стигна до единодушно споразумение.
Те пристъпиха мълчаливо към заловения и образуваха полукръг пред него.
— Искаме да го направим колкото може по-безболезнено за теб — каза техният предводител с ужасно безчувствен глас. — При това всеки трябва да вземе участие, за да не набеждава после другите, ако се случи нещо след това. Всички ще стреляме едновременно. Шест оловни парчета ще се забият в теб и ще те свършат. Няма да почувствуваш почти нищо. Това е всичко, което можем да направим за теб. Повече е невъзможно.