Господарката на Ранчото на бегълците

Ласитър пак постави ръка на рамото на Джеси.

— Те са дошли да заловят отново баща ти — каза той. — Трябваше да се очаква, че ще го потърсят тук. Да вървим, Джеси! Не можем да направим нищо повече.

Тя го погледна тъжно. Но не след дълго кимна смело.

— Така е най-добре — каза тихо тя. — А ние трябва да се погрижим и за момчето.

— Да, така е — отвърна Ласитър и тръгна с нея. — Най-добре ще бъде да заведем момчето при семейството му.

— Ако той изобщо желае това.

— Няма проблем. Ще го убедя, че е виновен пред родителите си.

— А какво ще стане с мен?

— Защо питаш?

— Аз бях господарката на Ранчото на бегълците.

— Ще намериш едно ново начало, Джеси…

Те навлязоха още по-навътре в гъстата растителност и след това паднаха заедно върху топлата земя.

Колко красив можеше да бъде животът…