Господарката на Ранчото на бегълците

Слушателят на Ласитър кимаше доволно с глава, когато узнаваше отделните подробности от случилото се в ранчото и в града.

Най-накрая той каза с подобния си на мечка глас:

— Е, дойде време да ти се представя. Името ми е Сам Шерман.

Ласитър се стъписа.

— Това се казва работа! — изпусна се той. — Наистина ли ти си Сам, бащата на Джеси?

— Не ми ли вярваш? — прогърмя старият великан.

— Значи си успял да избягаш? — попита Ласитър. — Имал си късмета да се измъкнеш от форт Смит?

— Не е съвсем така — изръмжа Сам Шерман. — Трябваше да ни откарат със затворническата кола в друг един затвор. Мисля, че в „Св. Джон“. По пътя се натъкнахме на някакви мъже, които тъкмо ограбваха конвой с пари. Беше люта битка. Хората на шерифа, които охраняваха затворниците, се намесиха. Тогава ние използувахме тази възможност и разбихме решетъчната врата на каруцата. Това не се забеляза в общата дандания. Имахме щастието, че тази банда ни прибра. Между другото, те бяха добре въоръжени и съответно много добре подготвени. В скривалището си имаха дори и ковачница.

Там най-после ни свалиха веригите. Ние бяхме оковани по двойки. Тримата ми съратници след това тръгнаха с мен. Исках да се върна в ранчото. Само да надникна за малко и след това щях отново да се скрия. Имах още нещо важно за уреждане там.

— Навличаш си голям риск, Сам.

— Знам, Ласитър — махна във въздуха Сам Шерман с огромната си груба ръка. — Естествено, че първо в тази местност ще се появят нашите преследвачи. Но те не могат да ме забележат. Между другото, не се притеснявай за мен. Аз самият знам какво трябва да правя.

— Искаш кожата на ван Кърк, нали?

— Значи Джеси ти е казала всичко.

— Направи само няколко намека. Почти нямахме време да поговорим по-подробно, Финигън не ни достави това малко удоволствие. Дъщеря ти скри нещо от мен, поне така мисля.

— Но не за дълго — рече Сам Шерман усмихнат. — Нали вече влизаш в играта, Ласитър? Размишляваш ли още? — Сам стовари тежката си лапа върху рамото му. Неговите очи блестяха от въодушевление. — Ще ги накараме да заиграят вихрен танц, амиго — той се засмя гръмко, тресейки огромния си гръден кош.

— Все пак не намирам идеята за изключително добра — каза Ласитър. — Предлагам най-напред да се погрижим за сигурността на Джеси. Трябва първо да хванем Финигън.

— Точно това си мислех — проръмжа Сам. — И когато изпратим това копеле в ада, ще заловим и ван Кърк. И ти имаш сметки за уреждане с него.

Тримата спътници на Сам Шерман се приближиха до него. Сега те бяха въоръжени до зъби. Сам ги представи.

Това бяха Роберт Мейсън, Карл Дърки и Венемаса. Последният бе наполовина команч, но почти не му личеше. И четиримата бяха еднакво брадясали, сякаш са родни братя.

И всички те имаха да излежават почти еднакво дълги присъди, по около двадесет години.

Ласитър беше възхитен. Той бе благодарен на небето, че тези четиримата бяха дошли буквално в последния момент и му спасиха живота.

За всичко останало той не мислеше. Това не беше негова работа.