Удряй където боли

— Когато някакви отрепки залеят лицето на момиче като Сузи с киселина, и когато това момиче е приятелка на най-добрия ми приятел, аз не мога да не тръгна с него, това е. Може и да не ме искаш, но няма да се отървеш от мен. Ще напуснем заедно и заедно ще подгоним тези копелета.

— Не!

Бил вдигна ръка.

— Знам. Може и двамата да свършим зле, но преди това ще им създадем доста неприятности. Напиши си молбата за напускане и ми я дай, за да видя как се пише. След това ще направя и моята. После ще отидем у вас и ще решим как да действаме.

— Не. Слушай, Бил. Наистина съм ти благодарен за това, но…

— Дявол да го вземе! — извика той. — Не ме ли чу? Или ще вървим заедно, или поотделно. Ако се наложи и сам ще ги подгоня.

Гледах го и наистина се развълнувах. Знаех, че щеше да ми бъде повече от полезен. Знаех, че ако съм сам, шансовете ми да оцелея са много по-малки.

— Благодаря ти, Бил — казах аз. — Добре. Ще действаме заедно.

Придърпах пишещата машина и написах молбата си за напускане. Подадох листа на Бил, за да напише своята.

— Ще отида при полковника — каза той.

— Занеси му и двете.

Бил заобиколи бюрото и сложи ръка на рамото ми.

— Дърк, щом сме двамата ще се справим.

— Не знаеш с какво се захващаш, Бил. Може би преди да отидеш при полковника е по-добре да поговорим.

— Пет пари не давам с какво се захващам — отговори той и се ухили. — Връщам се веднага.

Излезе.

Докато Бил беше при полковника, аз се заех да разчистя бюрото си. В един от шкафовете имах сак, така че прибрах всичко, което ми трябваше, плюс папката „Торсън“, плюс полуизпитата бутилка уиски.

Бил се върна и се ухили широко още от вратата.

— Никакви проблеми. Полковникът се ядоса, но каза, че ме разбира. Той е с нас, Дърк. Така че, ако се измъкнем от тази каша, работата ни очаква отново.

— Искаш ли да си разчистиш бюрото?

— Няма какво да разчиствам. Гладен съм. Хайде да вървим да хапнем.

— Ти вечно си гладен — казах аз. — Седни малко. Искам да ти кажа нещо.

— Дърк, когато човек е гладен, колкото съм аз, се съсредоточава много трудно. Хайде да хапнем, пък след това ще говорим, а?

Свих рамене.

— Добре. Ще се отбием да кажем „довиждане“ на Гленда и след това ще отидем при Лусино.

Макар че вече беше станало седем и половина, Гленда още бе на бюрото си.

— Искаме да се сбогуваме, Гленда — казах аз, когато с Бил застанахме на прага на кабинета й.

— Влезте, Дърк — Тя се изправи. — Искам да ти кажа колко ужасно се чувствам и колко съжалявам. Опитай се да намериш тези зверове. На твое място бих направила съвсем същото.

Тя избута два плика към нас.

— Това са заплатите ви за месеца. Без възражения. Заповед на полковника.

— Той е добър човек — казах аз и взех пликовете. — Е, да се надяваме, че ще се видим отново.

— Разбира се. И още нещо, Дърк. Ако ти трябва някаква информация и мислиш, че бихме могли да помогнем, естествено неофициално, обади се.

— Благодаря, Гленда.

Стиснахме си ръцете и с Бил тръгнахме към асансьора.