Удряй където боли

— Сега вече можеш ли да се съсредоточиш?

Келнерът дойде и прибра празните чинии.

— А сега какво, ли ще последва? — попита Бил.

— Бог знае! — отговорих нетърпеливо. — Слушай, Бил. Спестил съм малко пари, а пари ще бъдат необходими. Сега няма да печелим нищо. Ти как си финансово?

Той се ухили щастливо:

— Няма проблеми. Вдигнал съм настрана двадесет и пет бона. Каквото имам аз е твое, каквото имаш ти е мое, съгласен ли си?

Келнерът дойде с още две плата, в които имаше по една сочна пържола и половин омар. Донесе и голяма купа пържени картофи.

— О! — възкликна Бил. — Ето това се казва истинска вечеря!

Започнахме да ядем. Последва лимонов пай, а след него голяма кана кафе.

Отказах се от пая и с нарастващо нетърпение зачаках Бил да свърши.

Най-накрая той се отпусна назад и потупа корема си.

— Прекрасно! — каза доволно. — Просто прекрасно!

— А сега готов ли си да ме изслушаш?

Казах му какво съм научил от Ал Барни.

— В тази история е забъркана мафията. Все още не е късно да се откажеш. Искам да те предупредя, че се захващаме с нещо наистина опасно.

Бил отпи от кафето.

— Мафията, казваш, а?

— Точно така.

Той кимна.

— Мислех си за тази киселина. Наистина е в стила на мафията. Добре. Заедно ще успеем да се справим. Само ми кажи какво искаш да направя.

— Сигурен ли си, че искаш да се захванеш, Бил? Можем да свършим и в моргата. Даваш ли си сметка?

Бил се замисли за минута, след това се ухили и сви рамене:

— И какво от това? Човек умира само веднъж. Щом сме двамата, ще успеем. Какъв ще бъде първият ход?

— Най-напред, понеже ще работим заедно, струва ми се, че ще е по-добре да дойдеш да живееш в моя апартамент. Имам свободна стая. Заключи бърлогата си и ела при мен. Става ли?

Бил кимна.

— Нямам нищо против.

— Добре. Отиди да вземеш каквото ти трябва и ела — Сложих ключовете от апартамента на масата. — Аз ще се прибера след час-два.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще ти кажа по-късно. Ти се нанеси. Ще се видим след известно време.

Стиснах ръката на Лусино, благодарих му за вечерята и излязох навън на влажния нощен въздух. Качих се в колата и подкарах към резиденцията на Торсън. Както се надявах, цялата къща беше тъмна. Светеше само стаята на Джош Смедли.

Паркирах извън оградата и тръгнах по алеята пеша. Наложи се да позвъня три пъти, преди вратата да се отвори и да видя блесналите от алкохола очи на Джош.

— Мистър Уолъс?! — каза той като се взираше в тъмнината. — Съжалявам, мистър Уолъс, но мисис Торсън не е тук. Отиде на опера. Съжалявам.

Избутах го и влязох, а той се олюля.

— Ти ми трябваш, Джош — казах аз. — Време е да поговорим.

Изглеждаше напълно съкрушен — само човек, просмукан с алкохол, може да изглежда така, когато се сблъска с някоя неприятност.

— Не мисля, че… — започна да мрънка той, но аз го улових за ръката и го поведох по коридора към стаята му. На масата имаше бутилка скоч и чаша. Когато се свлече на стола си, старецът сякаш изпита облекчение.

Налях му още уиски и седнах срещу него.