Удряй където боли

— Не, не съм.

— Казах на Аклънд, че няма да позволиш да се изтеглят парите, докато не се увериш, че претендентът наистина е Тери Торсън. Добре ли направих?

— Парите са завещани на Тери Зиглер, Уолъс.

— Според моята информация — казах без да нервнича, — Торсън и Зиглер са едно и също лице.

— Не знам. Знам само, че парите са завещани на Тери Зиглер — Луис замълча за малко и попита: — Как така Торсън и Зиглер са едно и също лице?

Търпеливо му обясних, че когато Торсън е напуснал дома си, е започнал да свири на пиано в кръчмата „Последна спирка“ и е сменил името си на Зиглер.

— Добре, Уолъс — каза Луис, — значи мога да приема, че Зиглер е Торсън.

— Можеш да приемеш. А сега ми кажи какво ще стане с парите, ако Зиглер е мъртъв, или ако не бъде открит?

— Мис Ангъс ги завеща на него. Никой не може да ги вземе, докато не се докаже по безспорен начин, че Зиглер и Торсън са едно и също лице. Тогава ще ги получи най-близкия му роднина.

— Какво означава това? Майка му или сестра му?

— Майка му.

— О’кей, Луис. Ще те държа в течение. Може би няма да е лошо да се обадиш на мистър Аклънд и да му кажеш, че парите ще останат в банката, докато лично не се увериш, в самоличността на претендента. Става ли?

— Ще се обадя веднага.

— Добре. Ще се чуем пак, Луис — казах аз и затворих телефона.

Беше четири и петнадесет. Започнах да се чудя къде ли е Бил. Исках да обсъдя с него новото положение. Придърпах пишещата машина към себе си и започнах да пиша доклада си.

Бил се върна точно, когато свършвах.

Издърпах последната страница от валяка и го попитах:

— Къде се дяна? Помислих, че си умрял!

— Бих пийнал нещо — отговори той и се свлече на стола зад бюрото си. — Къде съм бил? Скъсах си задника от работа.

Извадих служебната бутилка. Забелязах, че е станало седем без двадесет. Напълних две чаши, намерих лед и му подадох едната.

— Е!

— Когато онзи дългокосият, дето искаше да мине за Тери изхвърча от кабинета на Аклънд, видях, че е побеснял. Излязох след него на улицата. Беше с мотоциклет — от онези хонди с форсиран двигател — и отпраши веднага. Тръгна към пристанището. Помислих, че ще отиде в дупката на Ханк Смедли, но сгреших. Отмина я и сви по „Ойстър“. Там има няколко квартала, в които живеят рибари. Не влязох в улицата. Чух, че угаси мотора на хондата. Когато оставих колата и отидох пеша, от него нямаше и следа, но моторът беше пред една порутена сграда. Записах номера му и отидох в регистрационния отдел. Там поне нямам проблеми. Името на този тип е Лу Джерандо и живее в апартамент 10, на улица „Ойстър“ номер 3.

Бил млъкна, за да отпие голяма глътка скоч.

— След това отидох в полицията и си поговорих с Джо Биглър. Искаше да знае защо се занимавам с Лу Джерандо. Казах му, че само ми е нужна информация и го помолих, ако знае нещо да ми го каже. Този тип е известен на полицията, но сега-засега е чист. Въпреки всичко, го държат под око. Баща му е работил за мафията. Изглежда с нещо се е провинил, защото са го очистили, когато Лу е бил петнадесетгодишен. Грижел се е за майка си, като се е хващал да работи каквото му падне долу на пристанището, до смъртта й. Сицилианци са и Биглър подозира, че Джерандо се занимава с тъмни дела, но няма как да го залови. След това слязох на пристанището и поговорих с няколко души, които познавам, но не можаха да ми кажат нищо определено. Не знаят как Джерандо си изкарва хляба. Това е всичко, Дърк.