Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Вие сте жена, гражданко — рече авторитетно Морис, — и следователно на вас ще ви е по-лесно да повярвате, че хора от типа на Рицаря на Мезон-Руж понякога пренебрегват своята особа…
— Кое би могло да го увлече толкова, че да не се бои да загуби живота си?
— Ех, гражданко — отвърна с въздишка Морис. — Любовта!…
— Любовта ли? — извика Женевиев.
— Разбира се. Нима не знаете, че Рицарят на Мезон-Руж е влюбен в Антоанета?
Двама-трима се изсмяха, но го направиха малко пресилено и стеснително, за да изразят недоверието си. Димер погледна Морис, сякаш искаше да прочете нещо, което е записано нейде в дъното на душата му. Женевиев почувства, че очите й се пълнят със сълзи, и тръпки побиха цялото й тяло. Всичко това не убягна от вниманието на Морис. Гражданинът Моран без да иска разля виното от чашата, която беше поднесъл към устните си, и бледостта му би накарала Морис да изпадне в ужас, ако не бе съсредоточил цялото си внимание в Женевиев.
— Изглеждате твърде неспокойна, гражданко — прошепна Морис.
— Та нали именно вие казахте, че най-добре ще разбера тези неща тъкмо защото съм жена — отвърна тя. — Нас, жените, винаги ни вълнува предаността, колкото и тя да е в противоречие с нашите принципи.
— Предаността на Рицаря на Мезон-Руж става още по-интересна, след като човек разбере, че той — както казват — никога не е говорил с кралицата.
— Да ти кажа истината, гражданино Ленде — отбеляза любителят на крайностите, — виждаш ми се твърде снизходителен към този рицар…
— Господине — възрази Морис, употребявайки не много популярното за момента обръщение, — обичам всички храбри и горди мъже, които и каквито да са те. Това никак не ми пречи да се боря против тях, когато ги срещна в неприятелските редици. Не съм загубил надежда, че някой ден ще се срещна с Рицаря на Мезон-Руж и…
— И?… — попита Женевиев.
— И ще си премеря силите с него — продължи мисълта си Морис.
Вечерята бе свършила. Женевиев даде знак за ставане от масата.
Докато ставаха, часовникът удари.
— Полунощ е — констатира хладно Моран.
— Нима? — извика Морис.
— Ето едно възклицание, което ми доставя истинско удоволствие — рече Димер. — То ми говори, че не ви е било неприятно с нас и ми дава надежда, че ще се виждаме често отсега нататък. Отварят ви се вратите на един добър патриот, гражданино. Надявам се, че вие скоро ще се убедите, че те са врати и на един искрен ваш приятел.
Морис се поклони, а после, като се обърна към Женевиев, попита:
— Гражданко, ще ми позволите ли да ви посещавам понякога?
— Не само, че позволявам, но ви моля за това — отговори жената. — Сбогом, гражданино!
Тя напусна трапезарията.
Морис се сбогува с останалите, с подчертано чувство за близост и симпатия се раздели с Моран, който му се беше понравил, стисна ръката на Димер и си отиде възхитен и по-скоро щастлив, отколкото смутен от приключенията, които се бяха случили с него същата вечер.
— Неприятна, неприятна среща! — рече младата жена, след като Морис си отиде, и потъна в сълзи пред своя съпруг, който я бе придружил до стаята й.
— Ами! — рече Димер. — Напротив! Гражданинът Морис Ленде, всеизвестен патриот, секретар на секция, чист, обожаван, популярен — това е голяма чест за един нещастен кожар, домът на когото е пълен с контрабандна стока… Димер се усмихваше.
— И тъй, скъпи, какво смяташ ти?…
— Смятам, че неговото приятелство е диплом за нашия патриотизъм — отвърна мъжът. — От тази вечер нататък дори самият Рицар на Мезон-Руж може спокойно да живее у нас.
Като целуна жена си с онази съпружеска нежност, която изглеждаше повече бащинска, Димер я остави в павилиона, служещ за нейно собствено жилище, и мина в другата сграда, където той живееше с присъствалите на вечерята.
Беше началото на месец май. Гледката на ясния ден топлеше гърдите на хората, уморени да дишат студените зимни мъгли. Лъчите на животворното слънце огряваха черните стени на Тампъл.
Пред вътрешния вход, който делеше кулата от цветните градини, няколко мъже разговаряха, пушеха и се смееха.
Въпреки че денят беше прекрасен, трите жени затворнички се отказаха от разрешената им разходка в парка. Откакто бяха убили краля, кралицата упорстваше и не излизаше от стаята си, за да не й се налага да минава през вратата на апартамента, където преди смъртта си беше затворен мъжът й.
Поискаше ли да подиша чист въздух, тя се качваше на върха на кулата, чийто прозорец властите бяха запречили със здрави решетки.
Караулът, предизвестен, че жените имат право на ежедневна разходка, напразно чака целия ден да излязат навън в парка.