Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
— Струва ми се, че ви отговорих вече на този въпрос — измърмори Морис.
— Да, търсили сте някаква жена. Помня, че навън, а после и вътре говорехте за някаква жена…
— Простете ми, гражданино — каза Морис, — но ще се изкажа по-ясно, тъй като виждам, че наистина е нужно да ви обясня още някои неща за своето поведение. Да, търсех една жена, която онази нощ беше маскирана и ми каза, че живее някъде тук. Не зная нито нейното име, нито положението й, нито пък къде живее. Само знам, че съм влюбен в нея с цялата си душа, че тя е дребна на ръст…
Женевиев бе едра.
— Че е руса и че има много живо лице…
Женевиев бе с тъмна, бляскава коса и румено лице, очите й бяха умислени.
— С една дума, кокетка — продължи Морис. — И за да й угодя, се облякох в тези дрехи на човек от простолюдието.
— Разбирам — рече Димер с такава безметежна доверчивост, че не можеше да има никакво съмнение в думите му.
Женевиев беше разбрала всичко и се изчерви. От притеснение се обърна на другата страна.
— О, нещастният гражданин Ленде — рече засмян Димер, — какъв лош час прекарахте в моя дом, а аз най-малко от всички на този свят би трябвало да ви мисля злото! Един такъв патриот като вас, един брат!… Но, да си кажа право, допуснах, че някой друг иска да се възползва от вашето име…
— Е, стига — каза Морис. — Вече говорихме за това. — Той чувстваше, че е време да си върви. — Ако не ви затруднява, покажете ми пътя, аз си отивам и нека забравим случката…
— Да ви покажа пътя ли? — извика Димер. — Да си отидете? О, не! Не! И без това имам гости тази вечер, великолепни момчета, тия, дето преди малко за едното чудо щяха да ви заколят. Бъдете ми гост и ще се убедите, че те не са толкова лоши, колкото ви се струват може би!
— Но аз… — каза Морис, зарадван от възможността да прекара някой и друг час в компанията на Женевиев — не знам дали е удобно да приема поканата ви.
— Защо да не бива? Момчетата ми са добри и искрени патриоти, като вас. Впрочем аз наистина няма да повярвам, че вие сте ми простили, ако не приемете поканата ми да вечеряте с нас.
Женевиев не казваше нищо. Морис не можеше да вземе решение.
— Работата е там — прошепна момъкът, — че ме е страх да не би да ви безпокоя, гражданино… Тези дрехи… облечен съм толкова неприлично…
Женевиев го погледна с известна плахост в очите.
— Ние ви каним най-сърдечно… — рече тя.
— Приемам, гражданино — съгласи се веднага Морис и направи театрален поклон.
— Щом е така, ще ида да известя моите приятели — рече кожарят. — А докато те дойдат, вие се стоплете, любезни приятелю, стоплете се до камината…
Той излезе. Женевиев и Морис останаха съвсем сами в стаята.
— Ах, господине — рече тя с глас, в който напразно се опита да вложи укор, — вие не си удържахте на думата…
— Защо, госпожо? — извика Морис. — Да не би да съм ви компрометирал случайно? Ако е тъй, простете ми. Отивам си и вече никога…
— Господи! — ахна жената и стана. — Та вие сте ранен! Ризата ви е в кръв. О, Божичко, точно в гърдите!…
По тънката бяла риза на Морис действително личеше голямо червено петно.
— Нищо, не се безпокойте, госпожо — каза момъкът, — един от контрабандистите ме одраска с ножа си.
Женевиев пребледня.
— Простете — рече тя, — простете за злото, което са ви сторили. — Жената го хвана за ръката. — Вие спасихте моя живот, а за награда без малко да стана причина за вашата смърт!
— Нищо — каза момъкът. — Не е ли достатъчна награда това, че ви виждам? Вие знаете, уверен съм, че знаете: търсех вас, а не някоя друга.
— Елате — прекъсна го Женевиев, — елате да ви дам риза, за да смените тази. Гостите не бива да ви виждат в този вид, за тях видът ви ще е най-големият укор.
— Създавам ви затруднения, госпожо — възрази Морис с въздишка.
— О — рече тя, — никак. Аз изпълнявам само едно задължение.
И после прибави:
— И нека си призная: изпълнявам го с огромно удоволствие…
Женевиев въведе Морис в голям будоар, чиято елегантност и великолепие никак не съответстваха на къщата на един кожар. Но по всичко личеше, че този кожар разполага с милиони.
Женевиев отвори всичките ракли.
— Изберете си — рече, — чувствайте се като у дома си! И излезе.
Когато и Морис излезе от будоара, Димер вече се беше завърнал.
— Заповядайте — каза той, — заповядайте на вечеря. Масата е готова, чакаме само вас.
VIII
Трапезарията бе в същата сграда, където преди малко щяха да убият Морис.
Когато той, заедно с Женевиев и Димер, влезе, яденето вече бе сложено, но залата бе още празна.