Рицарят на Мезон-Руж
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Х. Генадиев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят на Мезон-Руж». Краткое содержание книги:
Във времето след Френската революция кралят и старият бог са свалени, кралското семейство е в затвора, аристократите са обявени за престъпници, а народът е издигнат в култ.
Морис не подозира, че забърквайки се с Женевиев — тайнствената жена, съпругът й и техните приятели, той — защитникът на новото време, бива въвлечен в заговор за освобождаването на кралицата от затвора й в Тампъл, в чиито план участва дори прословутият Рицар на Мезон-Руж, който не за първи път прави опит за спасяването на Мария-Антоанета. В тези бурни времена, когато всеки е потенциален враг и да пратиш някого на гилотината е лесно като игра, Морис и Женевиев се борят за любовта си без бъдеще, а Рицарят за един последен поглед отправен към неговата кралица.
Една история за любов, посадена в градина от жестокост, лукавство, предателство и разбити надежди, градина, напоявана с кръв. Една история за приятелството и за трима души, останали верни един на друг до самия край.
След тях един след друг влязоха шест души. Бяха с приятна външност, повечето от тях млади и облечени по последна мода. Димер им представи Морис с титлите и качествата, които предполагаше, че гостът му притежава.
После, като се обърна към Морис, Димер каза:
— Тези хора, гражданино Ленде, са помощници в търговията ми. Благодарение на времето, в което живеем, на революционните принципи, които унищожиха разстоянието между хората, ние с тях живеем в свято равенство. Същата тази трапеза всеки ден ни събира заедно по два пъти и аз съм много щастлив, че приехте да вечеряте с нас. Хайде, сядайте, граждани, сядайте!
— Ами… господин Моран? — попита нерешително Женевиев. — Няма ли да изчакаме и Моран?
— О, вярно — рече Димер. — Гражданинът Моран, за когото ви говорих, гражданино Ленде, е моят съдружник. Той е натоварен, ако мога така да се изразя, с моралната част на заведението ми: държи сметките, касата, документите, дава и взема пари, тъй че най-много от всички като че ли работи той. Поради тази причина почти винаги закъснява да се яви на трапезата. Ще пратя да го извикат.
В същата минута вратата се отвори и в трапезарията влезе гражданинът Моран.
Беше дребен човек с мургаво лице, с гъсти вежди, леко намръщен. Зелени очила, каквито носят хората, уморени от четене, криеха черните му очи, но не и искрите, които те пускаха. Още от първите му думи Морис разбра, че това е човекът с мекия, повелителен глас, който по време на спора за неговата съдба се бе произнесъл в негова полза. Носеше черна дреха с широки петлици, жилетка от бяла коприна и тънък панталон. По време на вечерята Морис забеляза, че ръцете на този човек са особено бели и деликатни, за да бъдат ръце на кожар.
Всеки зае мястото си на дългата маса. Гражданинът Моран! се намести от дясната страна на Женевиев, Морис от лявата, а Димер седна срещу жена си. Другите гости се разположиха кой където му беше удобно.
Вечерята беше прекрасна. Димер ядеше с голям апетит и най-чистосърдечно приканяше гостите към същото. Работниците, или по-право казано, онези, които минаваха за работници, явно не се притесняваха. Те също се хранеха с подчертана охота. Гражданинът Моран говореше малко, почти не пиеше вино и рядко разтегляше устни в усмивка. Заради спомените, които бе запазил от гласа му, Морис започна да изпитва особена симпатия към него. Само че не можеше да определи възрастта му и това доста го безпокоеше. В един момент го вземаше за четиридесет, четиридесет и петгодишен, в друг — за съвсем млад момък.
Още със сядането Димер се видя принуден да съобщи причината, поради която въвеждаше чужд човек в компанията на тези мъже. Обяснението той даде като наивен и непривикнал да лъже човек. Насядалите край масата не проявиха кой знае каква взискателност относно причините за появата на Морис на тяхната маса. Въпреки цялата неловкост и неумелост в изложението на кожаря, словото му задоволи всички. Морис наблюдаваше домакина силно зачуден. „Честна дума — казваше си наум, — не мога да повярвам нито на очите, нито на ушите си. Същият този човек ли преди четвърт час ме преследваше с карабината си — пламенен, с глас застрашителен и очи на убиец, същият този човек ли ме гонеше, за да ме гръмне като някое куче? Герой ли е той или просто сега, когато говори за занаята си, става съвсем друг човек. Как може да се преобрази наистина един мъж само от любов към кожите, да речем!“
През цялото време на своите наблюдения Морис усещаше в душата си болезнена тръпка, но и радост. И двете усещания бяха така сериозни и истински, че момъкът не можеше да определи състоянието, в което беше изпаднал. Ето че най-сетне бе открил непознатата. Както и бе предполагал, тя наистина имаше приятно име. Бе упоен от щастие да я чувства край себе си, поглъщаше и най-незначителните й думи и звукът на гласа й разиграваше дори най-тайните струни в сърцето му. Но сърцето му, същото това сърце, се разкъсваше от онова, което той гледаше пред себе си.
Женевиев действително беше такава, каквато я беше видял първия път. Наистина млада и елегантна, с малко меланхоличен поглед, с възвишено интелигентно излъчване. Можеше да се каже: „Сигурно е била изключително благородна девица, от онези, които по причина на страшната сиромашия, в която са прекарали своето детство и по-голямата част от живота си, се принуждават да се омъжат за търговец, нещо, което твърде често се среща през последните години, предшестващи знаменитата 1793.“ Димер имаше вид на добър човек и може би наистина бе много богат човек. Обноските му с Женевиев сякаш бяха обноски на мъж, който иска жена му да бъде щастлива. Но добродушието, богатството, добрите намерения — можеше ли всичко това да заличи огромното разстояние, което съществуваше между мъжа и жената, между тази млада, поетична жена, изящна, очарователна — и този мъж с простовата външност, мъж, постоянно зает със занаята си, с грижи единствено в областта на материалното благополучие? С какви ли чувства Женевиев преодоляваше тази бездна? Уви, случаят решаваше този въпрос пред неговите, на Морис, очи. С любов! — каза си той. Той, Морис, трябваше да се увери в първоначалното си предположение за тази жена: откъде може да се е връщала тя онази вечер, ако не от любовна среща.