Талисманите на Шанара

Тя тръсна глава и му се усмихна.

— След малко ще разберем. Но засега сме заклещени тук, в дефилето — усмивката й изчезна и тя нежно отмахна ръцете му. — Няма как да преминем покрай тези войници, Пар. Освен ако ти искаш да използваш магията си и по този начин да откриеш кои сме. Как смяташ? Готов ли си да направиш това? Можеш ли?

Стомахът го сви от ужас. Отново тази песен-заклинание. Не можеше да я избегне. Усещаше как магията й се надига в него, очаквайки отново да бъде освободена…

Дамсон видя как изражението му се промени и бързо го дръпна да се изправи.

— Не, няма да използваме магията, освен ако не ни остава друг изход, а сега не е така. Можем да тръгнем по друг път — на изток, в ниската част на планините, а после на север през Раб. Пътят е по-дълъг, но по-сигурен.

Той кимна с облекчение. Интуицията й я водеше правилно. Страхуваше се да използва магията. Не искаше да й се доверява повече.

— Добре — съгласи се той и се опита да се усмихне. — Така ще направим.

— Да тръгваме тогава — дръпна го тя за ръката. — Хайде да се върнем по пътя, по който дойдохме. Можем да поспим няколко часа и отново да поемем — усмивката озари лицето й. — Само си помисли, Пар. Паранор!

Върнаха се обратно по тясната пътека, по която бяха дошли, спускайки се по скалите до прохода, и после поеха на юг. Пътуваха бързо, развълнувани от откритието си, нетърпеливи да споделят новините с останалите. Но след първия изблик на еуфория Пар отново се отдаде на съмнения. Може би прибързано тържествуваше за връщането на Паранор. Сянката на Аланон не беше обяснила какъв е смисълът на неговите повели. Паранор бе възстановен, но какво значение имаше това? Нима Друидите също се бяха върнали? Ако е така, щяха ли да окажат някаква помощ в борбата срещу Шадуините?

Или пък щяха да се окажат истинският враг на расите, както бе предположил Ример Дал?

Докато се спускаха по завоите на пътеката към тъмния пояс на горите, Пар ставаше все по-мрачен. На времето Уокър се тревожеше от мотивите на Аланон. Той пръв предупреди за опасността от Друидите. Какво тогава го беше накарало да промени мнението си? Защо се беше съгласил да възстанови Паранор? На Пар му се искаше да поговори с него поне за миг. Искаше му се да поговори с всеки от останалите, които бяха дошли заедно с него при Рога на Пъкъла. Беше се уморил да бъде самотен и изоставен в мисията си. Беше изтощен от въпросите без отговор.

Два часа по-късно се озоваха в подножието на Драконовия зъб и се скриха под дърветата. Отблясъците на наблюдателните огньове на Федерацията отдавна бяха изчезнали зад скалите и вълнението от откритието на Паранор все повече се превръщаше в колебание. Пар не изрази мислите си, но по погледите, които Дамсон му отправяше, разбираше, че мълчанието му не може да я заблуди. Вече бяха толкова близки и се познаваха толкова добре, че нямаха нужда от думи, за да се разбират. Дамсон можеше да чете мислите му. Тя знаеше какво мисли той; виждаше го по очите й.