Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Измежду тези сенки имаше една, която сякаш преднамерено изкачваше голите склонове северно от Мермидон и сееше тъма сред дългите треви, през които минаваше. С отмирането на светлината сянката сякаш стана по-смела и започна от време на време да се надига, като че ли да подуши въздуха преди отново да сведе гръб към земята, за да помирише прясната следа, по която вървеше. По пътя ядеше всичко, каквото намери — корени и къпини, насекоми и дребни животинки, всичко, което не успяваше да й убегне. През цялото време вниманието й бе насочено към дирята, която следваше, като душеше миризмата на онова, което така упорито преследваше и което я докарваше до лудост.
Край Мермидон сянката се изправи на задните си крака — един прегърбен, разкривен силует, загърнат в бляскава черна мантия, която го предпазваше от праха наоколо. Той премина през плитчините на реката, като придържаше мантията си с ръце, които бяха жестоко одраскани и окървавени. Нито за миг не изпускаше мантията. Изглежда тази мантия по някакъв начин го крепеше. Тази мантия го предпазваше.
Но тя по някакъв начин причиняваше и неговото безумство. Нещо подсказваше на това същество, че е така. То само си го повтаряше отново и отново, само се предупреждаваше.
Но преди всичко мисълта на съществото му внушаваше увереност, че мантията е полезна и необходима, за да оцелее и че лудостта му е причинена от онзи, когото преследваше. Тъкмо от него (от моя брат?) — не можеше да си спомни името му. Само лицето. Безумно му се виеше свят, ушите му бучаха и край устата му сякаш сновяха комари, които го хапеха и изпиваха разума му, докато вече не можеше да мисли за нищо друго.
По-рано същия ден, в сянката на късния следобед, когато омразната светлина започваше да се скрива, безумието го бе тласнало да излезе от бърлогата си и той иай-сетне усети миризмата на онзи, когото преследваше. (Името му? Какво ли бе името му?). Нощ след нощ бе дебнало вече повече от седмица и все повече се отчайваше, нуждаеше се да го открие, да го издири, за да получи някакво облекчение, да сложи край на това безумие.
Но как? Как ще свърши всичко това?
То не знаеше. Все някак щеше да стане. Когато разбере причината. Когато го нарани…както той го нараняваше…
Все му беше пред очите тази неясна представа. Но това бе мисъл, в която имаше някакво удоволствие, в самия й вкус, в самото й преживяване.
Зъбите и очите му проблясваха на лунната светлина.
На другия бряг на реката създанието лесно намери следата и отново тръгна по дирите. Следата беше прясна. Ясна като дъха на нещо мъртво и оставено да гние на слънце. Не беше далеч. Още няколко часа, а може би и по-малко…
Тръпка премина през тялото му. Очакването. Потребността. Семената на безумието, които даваха плод.
Кол Омсфорд сведе носа си към земята като животно, в каквото вече се беше превърнал, и се изгуби сред дърветата.
VII
Здрачът постепенно преминаваше в нощ, когато Пар и Дамсон стигнаха в подножието на Драконовия зъб и тръгнаха по пътеката, която криволичеше между скалите към Кенън. Луната грееше от север и небесата бяха чисти и озарени от звезди. Бе се поразхладило след дневната жега и от планините подухваше лек ветрец.
От време на време глухо се провикваше сова, после настъпваше тишина.
Светлината им бе достатъчна, за да виждат пътеката, а и бяха добре отпочинали, тъй че вървяха бързо. Нощта бе много удобна за път, дори и сред планините, и те бързо успяха да прехвърлят по-ниските хълмове и да навлязат в прохода. Докато вървяха, нощта ги обгръщаше все по-плътно и тишината ставаше по-дълбока, гората и нейните обитатели оставаха зад тях, обгърнати в мрак, скалите надвисваха наоколо им и се превръщаха в силуети, които се издигаха назъбени и остри към небето. Обувките им се подхлъзваха и свличаха камънаци. Те се задъхваха, но всичко друго наоколо бе стихнало и внушаваше чувство за празнота.
Времето минаваше и наближаваше полунощ. Вече бяха дълбоко навлезли навътре в дефилето и се изкачваха към връхната му точка, откъдето пътеката отново щеше да започне да се спуска към отвъдната долина. Светлината пред тях изглеждаше по-ярка от тази зад тях — явление, за което нито Равнинеца, нито момичето можеха да си дадат сметка и те от време на време си разменяха погледи, изпълнени с недоумение. Едва след като достигнаха връхната точка на дефилето, дълбоко врязано между планинските върхове, и пътят пред тях очерта просторен коридор между скалите, те си дадоха сметка, че онова, което са виждали, не е било светлината на луната и звездите, а пламъкът на наблюдателни огньове, запалени точно пред тях.