Талисманите на Шанара

Говореше толкова бързо, че не можеше да изговори докрай думите си. Уокър Бо, мислеше си той. Мрачния чичо. Почти беше забравил за Уокър — беше го отписал след последната им раздяла край Рога на Пъкъла. Но Уокър беше непредсказуем. И Аланон бе вярвал в него дотолкова, че бе решил да му възложи задачата да открие изчезналия Паранор.

По дяволите! Сърцето му биеше така, че щеше да се пръсне. Ами ако…? Дамсон го сепна като хвана ръката му.

— Върви с мен.

Те се върнаха обратно през дефилето и през процепа между скалите откриха пътека, която извеждаше нагоре. Бавно се заизкачваха по нея. Пътеката правеше остри завои, понякога се връщаше назад, друг път свиваше толкова рязко нагоре, че бяха принудени да пълзят, като се залавяха за скалите и храстите. Минутите хвърчаха, а те продължаваха своето изкачване, целите потънали в пот. Дишаха през уста и мускулите им започваха да болят. Пар не попита накъде вървят. Тези планини бяха крепост на независимите от дълги години. Никой не ги познаваше по-добре от тях. Дамсон сигурно знаеше накъде ги води.

Най-сетне излязаха на равно и пътеката свърна по посока на един от наблюдателните огньове. Сега се намираха на голяма височина, доста над дефилето. Духаше хладен, пронизващ вятър и заглушаваше всички други звуци. Пълзяха, докато стигнаха един отвесен склон. Вятърът ги брулеше, а светлината на огньовете хвърляше на нощното небе отблясъци, прилични на мъгляв есенен залез.

Пътеката свършваше пред склон, който се спускаше на стотици метри отвесно надолу. В подножието на още толкова път пред тях бе северния вход на Кенънското дефиле. Там се намираха десетките наблюдателни огньове, които горяха равномерно и ярко под завета на скалите. Около тях бяха налягали спящи силуети, завити в одеала. В една редица на колове бяха завързани конете. Часови патрулираха на всеки ъгъл. Федерацията бе блокирала дефилето напълно.

Със страх пред онова, което можеше да види — или пък да не види — Пар вдигна погледа си отвъд лагера на Федерацията към заравненото било. В първия момент нищо не можа да види след дългото взиране в огньовете, защото мракът се спускаше като плътна завеса, която обграждаше целия хоризонт. Той зачака очите му да се приспособят към тъмнината. Долината започна бавно да се очертава пред него. В меката лунна и звездна светлина се появиха силуетите на планината и горите на фона на небето. Езера и реки просветваха като смътни сребристи отблясъци и нощните ливади и тревисти хълмове изплитаха мрежа на фона на мрака.

— Пар! — прошепна Дамсон в изненада и силно впи пръсти в ръката му. Цяла се приведе напред от вълнение и посочи с ръка в далечината.

Това беше Паранор.

Тя първа го видя — далеч в долината, облян от лунна светлина и разположен на едно голямо възвишение. На Пар му секна дъхът. Той се наведе колкото можеше повече напред от ръба на склона, за да се увери, че не се мами, че не греши…