Портата на Птолемей

Тя погледна отново в Наръчника на Трисмегистус, присви очи над ситния, нечетлив шрифт и препрочете откъса за пореден път. Имената Нечо и Рекит бяха нещо ново за нея, но останалото бе печално познато. Например оскъдния списък с господари. При все че не се знаеше особено много за това как са изглеждали Гилгамеш и Соломон, те със сигурност бяха възрастни крале. Ираклий бе магьосник-император, войн, а не дете. А що се отнася до Зарбустибал, тя беше открила негово описание преди няколко месеца в един стар списък на арабските майстори. Беше известен около Червено море с кривия си нос и многото брадавици. Хаузър наистина беше млад, но бе от Северна Европа, русоляв и луничав — беше видяла лицето му на гравюра в една от книгите на господин Бътън. Нито един от тях не можеше да бъде тъмнокосото, тъмнокожо момче, чийто външен вид обичаше да приема Бартимеус.

Кити разтърси глава, затвори книгата и я пусна в чантата си. Може би само си губеше времето. Трябваше да се освободи от предчувствието си и да извърши призоваването така или иначе.

Беше малко след обяд и автобусът бе претъпкан с мъже и жени, връщащи се на работа. Някои си говореха приглушено; други, вече изтощени, клюмаха и дремеха. Един мъж, седнал от другата страна на пътеката до Кити, четеше последната сводка на Истински военни истории, редовния отчет за напредъка на войната от Министерството на информацията. Предната корица на памфлета бе украсена с гравюра; показваше британски войник, който тичаше нагоре по някакъв хълм с насочен байонет. Беше благороден, решителен, една класическа движеща се статуя. На върха на хълма се бе свил американски бунтовник, чието лице беше изкривено от гняв, ужас и други неприятни емоции. Носеше старовремско магьосническо наметало, нарисувано смешно и женствено. Ръцете му бяха вдигнати като да се предпази; до него, в подобна поза, седеше помощникът му — нисш демон. Лицето му беше съсухрено и злобно; носеше същите дрехи като магьосника, но в умален вариант. Британският войник не изразяваше емоции. Надписът под картинката гласеше: „Още един триумф в Бостън.“

Кити сви устни презрително при вида на просташката пропаганда на гравюрата. Това беше работа на Мандрейк: сега той беше началник на Министерството на информацията. И само като си помислеше, че го беше оставила да живее.

Но всъщност Бартимеус я бе окуражил да го направи, да пощади живота на магьосника и три години по-късно това все още я озадачаваше и интригуваше. Нищо от това, което знаеше за демоните, не я беше подготвило достатъчно за личността на Бартимеус. Техните разговори, проведени на фона на страх и опасности, оставаха ясни в съзнанието й, изпълнени с жизненост, проницателност и най-вече с едно неочаквано разбирателство. Той й беше отворил врата, давайки й да зърне един исторически процес, за който никога не беше дори предполагала: хиляди години, през които магьосниците поробваха демони и ги принуждаваха да им помогнат със силата си. Хиляди години — време, през което дузина империи се бяха издигнали до върха на славата, бяха отслабнали и рухнали. Моделът се повтаряше отново и отново. Призоваваха се демони, а магьосниците си проправяха път към славата и богатството. Появяваше се стагнация. Обикновените хора откриваха вродени способности, които не знаеха, че притежават — магическа устойчивост, изградена през поколенията, която им позволяваше да се разбунтуват срещу управниците си. Магьосниците падаха от власт. Някъде другаде се появяваха нови и започваха процеса за пореден път. И така продължаваше: един безкраен кръг от конфликти. Въпросът беше — можеше ли да бъде прекъснат?