Портата на Птолемей

— Къде беше, Бартимеус? — започна тя. — Трябваше да се върнеш тази сутрин, както ти беше казано. Господин Мандрейк трябваше да се напрегне, за да те върне, точно когато е толкова отчайващо зает. Нали разбираш, че това не е никак добре? Поведението ти става наистина адски изморяващо.

Изобщо не бях подготвен за това. Окопитих се.

— Изморяващо ли? — извиках. — Изморяващо значи? Забравила ли си с кого говориш? Това тук е Бартимеус — Сакр ал-Джини, Н’горсо Могъщия, строител на стени, разрушител на империи. Имам двадесет имена на точно толкова езици, а геройствата ми отекват при всяка от сричките им! Не се опитвай да ме унижаваш, жено! Ако искаш да живееш, съветвам те да си вдигаш полите и да се махаш с възможно най-висока скорост. Възнамерявам да разговарям с господин Мандрейк насаме.

Тя изцъка с език.

— Днес си просто невъзможен, Бартимеус. Мисля, че би трябвало да си по-наясно с нещата. И така, имаме една малка задачка за теб…

— Какво? Чакай малко! — Направих половин крачка напред. От очите ми изскочиха искри, а по кожата ми затрептя огнено жълтеникавочервено сияние. — Първо ще си изясня нещата с Мандрейк!

— Опасявам се, че в момента министърът е неразположен.

— Неразположен ли? Глупости! Виждам го ей там!

— Зает е да работи по днешните информационни памфлети. Има си краен срок.

— Е, може да остави съчиняването на лъжи за няколко минути40. Искам да поговорим.

Госпожица Пайпър сбърчи нос.

— Не можеш да му кажеш нищо, което да си струва. Сега, ако обичаш, се заеми с мисията си.

Обърнах й гръб и повиках фигурата на бюрото.

— Ало, Мандрейк! — Никакъв отговор. Опитах пак, само че по-високо. Документите шумоляха на бюрото му.

Магьосникът прокара ръка през късо остриганата си коса и вдигна очи с леко болезнено изражение. Сякаш го караха да си припомни старо нараняване на някое чувствително място. Той се обърна към асистентката си.

— Госпожице Пайпър, моля, информирайте Бартимеус, че аз ни най-малко не се интересувам от оплакванията му. Припомнете му, че повечето господари биха го наказали жестоко за некомпетентността му в битката и че има късмет, че е жив. Това е всичко.

Той отново взе химикалката си.

Госпожица Пайпър отвори уста да проговори, но аз бях по-бърз.

— Моля, информирайте хлапака с глава като ливада — изстрелях бързо, — че е задължително да ме освободи на момента. Силите ми, при все че все още са страховити, са донякъде намалели и се нуждаят от възстановяване. Ако той не е съгласен с това разумно и справедливо искане, ще бъда принуден да действам в отчаянието си против моите и негови собствени интереси.

Тя се намръщи.

— И какво точно означава това, последното?

Повдигнах вежди.

— Той знае. — Обърнах се към Мандрейк. — Наистина знаеш, нали така?

Той ме погледна.

— Да, очевидно41.