Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
На дървената маса седеше едър джентълмен на средна възраст, с леко розово лице и сиви кичури в косата. Носеше дрипаво палто и мека шапка. Очите му непрестанно шареха напред-назад, очевидно оглеждайки хората в странноприемницата.
Мандрейк се наведе по-близо и леко си пое дъх: парфюмът на Фарар бе особено силен този ден. В него сякаш имаше нар.
— Това е Палмър, така ли? — попита той. — Ъгълът ни е странен. Прекалено ниско сме.
Тя кимна.
— Йол беше мишка и стоеше край перваза на дюшемето. Искаше да е дискретен, но това се оказа скъпа грешка, нали така, Йол? — Тя погали повърхността на кълбото.
Отвътре се чу глас, хленчещ и смирен.
— Да, господарке.
— Ммм, да, това е Палмър. По принцип много елегантен човек. Ето, това е важно. Оттук, долу, е трудно да се види, но той държи халба бира в ръката си.
— Забележително — промърмори Мандрейк. — Това нали е кръчма. — Определено имаше нар… и може би съвсем малко лимон…
— Само почакай. Той се оглежда за някого.
Мандрейк огледа фигурата в кълбото. Както можеше да се очаква от един магьосник сред обикновените хора, господин Палмър не изглеждаше много спокоен. Очите му постоянно шареха. По врата и лъщящото му чело блестеше пот. На два пъти вдигна чашата, сякаш за да отпие от бирата си; на два пъти я задържа близо до устните си и бавно я остави обратно на масата извън полезрението им.
— Нервен е — рече Мандрейк.
— Да. Горкият, горкият Палмър.
Тя говореше меко, но нещо в тона й беше остро като нож. Мандрейк отново вдъхна парфюма й. Тази лека тръпчивост беше много подходяща. Разнасяше по-сладкия аромат доста приятно.
Госпожица Фарар се покашля.
— Да не би нещо да не е наред със стола ти, Мандрейк? — попита тя. — Още малко напред и ще се озовеш в скута ми.
Той бързо вдигна поглед от кълбото и едва избягна да удари челото си в нейното.
— Съжалявам, Фарар, съжалявам. — Той прочисти гърлото си и каза с дълбок глас. — От напрежението е, просто не мога да се отдръпна. Чудя се каква ли е играта на този Палмър. Изключително подозрителен тип. — Той дръпна разсеяно единия си маншет.
Госпожица Фарар го изгледа за секунда, после посочи кълбото.
— Ами, наблюдавай.
В полезрението им, от едната страна на кълбото, се появи нов човек, който носеше халба бира. Ходеше гологлав, рижавата му коса беше пригладена назад, под дългия черен дъждобран се влачеха мръсни работни ботуши и панталони. С небрежни, но целенасочени стъпки той се приближи към Палмър, който се бе отдръпнал на пейката си, за да му направи място.
Новодошлият седна. Той сложи бирата на масата и бутна очилата по-високо на малкия си нос. Господин Мандрейк замръзна.
— Чакай! — изсъска. — Този го познавам!
— Иол — нареди Фарар, — задръж сцената. Двамата мъже в кълбото тъкмо обръщаха глави, за да се поздравят. При нейната заповед образът спря.
— Така е добре — рече Фарар. — Разпознаваш ли го?
— Да. Това е Дженкинс. Клайв Дженкинс. Работеше с мен в министерството на вътрешните работи. Доколкото знам, може би все още е така. На ниво секретарка. Няма да се издигне. Виж ти. Това е интересно.
— Само почакай. — Тя щракна с пръсти. Мандрейк забеляза бледия розов лак за нокти, нежния цвят на кожата й. Образът в кълбото отново се раздвижи: главите на двамата мъже се обърнаха, кимнаха си един на друг и се извърнаха. Новодошлият, Клайв Дженкинс, сръбна от бирата си. Устните му се раздвижиха; половин секунда по-късно гласът му, кънтящ и треперещ, се чу в кълбото.
— И така, Палмър. Нещата се движат бързо и е време за решение. Трябва да знаем дали си вътре или вън от тази работа.
Господин Палмър отпи голяма глътка от чашата си. Лицето му лъщеше от пот, очите му бяха неспокойни. Той по-скоро мънкаше, отколкото говореше.
— Трябва ми още информация.
Дженкинс се изсмя и намести очилата си.
— Спокойно, отпусни се. Няма да те ухапя, Палмър. Информация ще получиш. Но първо се нуждаем от доказателство за добрите ти намерения.
Другият мъж прехапа по особен начин устните си със зъби.
— Кога изобщо съм ви давал причина да се съмнявате в мен?
— Не си. Но не си ни давал и много причини да ти вярваме. Трябва ни доказателство.
— Какво? Искаш да кажеш някаква проверка ли?
— Нещо такова. Господин Хопкинс иска лично да се увери в твоята отдаденост. Би могъл да си и от полицията. Да работиш за Девъро или за онази кучка Фарар. — Той отпи от бирата си още веднъж. — Човек никога не може да е прекалено внимателен.