Шантарам

Изведнъж настроението му се промени. Той си наля от бутилката, погледна ме усмихнат и вдигна чаша.

— Да пием тогава! За Бомбай — чудесно място за тези, които не бързат за никъде! И за цивилизованите полицаи, които приемат рушвети в интерес на реда, макар и не на закона. За бакшиша.

— За това ще пия — отвърнах и чукнах чашата си в неговата. — Кажи, Дидие, тебе какво те задържа в Бомбай?

— Аз съм французин — отвърна той, докато се възхищаваше на росата по вдигнатата си чаша. — Освен това съм гей, евреин и престъпник, горе-долу в този ред. Бомбай е единственият открит от мен град, който ми позволява да бъда всичките тези четири неща едновременно.

Разсмяхме се, пихме, той отново се обърна към широкото помещение и търсещият му поглед най-сетне се спря върху група индийци, насядали близо до единия от входовете. Поогледа ги, като бавно си пиеше питието.

— Е, ако решиш да останеш, добро време си избрал. Това е време на промени. Големи промени. Виждаш ли онези мъже, които се хранят с такъв голям апетит? Те са сайници, работят за Шив Сена. Мисля, че очарователният английски политически термин за това е „маша“. Твоят гид разказал ли ти е за Сена?

— Не, не мисля.

— Съзнателен пропуск, бих казал. В Бомбай партията Шив Сена е лицето на бъдещето. Може би техният начин на действие и тяхната politique е бъдещето навсякъде.

— Каква политика?

— О, регионална, базирана на езика, етническа, ние срещу тях — отвърна той с цинична усмивка, като за всяко прилагателно подгъваше по един пръст на лявата си ръка. Ръцете му бяха много бели и меки. Под дългите му нокти се беше събрала черна мръсотия. — Политиката на страха. Мразя политиката, а политиците — още повече. Те превръщат алчността в религия. А това е непростимо. Връзката на човека с алчността е дълбоко лична, не мислиш ли? Шив Сена контролират полицията, защото са партията на Махаращра, а повечето низши чинове в полицията са от Махаращра. Те държат и голяма част от бордеите, много от профсъюзите и част от пресата. Всъщност, имат всичко, освен пари. Да, имат подкрепата на захарните барони и на някои търговци, но истинските пари — индустриалните пари и черните пари — са в ръцете на парсите и индусите от други градове в Индия и което е най-омразно за тях — в ръцете на мюсюлманите. И тук е борбата, guerre ecomomique, истината зад техните приказки за раса, език и регион. Те променят града, всеки ден — повече или по-малко. Смениха дори и името му от Бомбай на Мумбай. Не са успели още да изменят географията, но ще го направят. В своя устрем са готови почти на всичко и на съюз почти с всекиго. Възможности има. Богатства има. Само през последните месеци сайниците — не обществените, не високопоставените — сключиха сделка с Рафик, неговите афганци и с полицията. В замяна на известна сума пари и някои отстъпки полицията затвори почти всички дупки за пушене на опиум в града, освен няколко. Десетки най-изискани салони за пушене, места, обслужвали града поколения наред, бяха затворени само за седмица. Затворени завинаги! Поначало аз не се интересувам от тази кочина, политиката, нито пък от тази кланица, големия бизнес. Единствената сила, по-безжалостна и цинична от бизнеса или от голямата политика, е политиката на едрия бизнес. Но тука голямата политика и големият бизнес съвместно унищожават пушенето на опиум и затова съм разярен! Питам те, какво е Бомбай без неговия чанду — индийския опиум, и без салоните за пушене на опиум? Накъде върви светът? Позор!