Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Не знам как ще намерим човека на градоначалничката в тая тарапана — каза Бащицата и посегна да грабне една минаваща кифла, но не уцели.
— Имай вяра, човече — рекох аз. — Кралете се забелязват отдалеч. — Преметнах повода на Плашо през дисагите му и прокарах пръсти през косата си, така че да се разстеле по раменете и гърба ми.
Стигнахме до портите. Гладката крепостна стена се издигаше над нас към избеляващото небе. Копита трещяха по плочите, ехото усили звука, когато поведохме добичетата си през тъмния тунел в стената. Дебела стена, десетина метра най-малко.
— Наредено ми е да тръгна с вас — чу се глас откъм черните сенки при изхода на тунела.
— Видя ли, Бащице, известни сме. — Обърнах се и го облях с усмивката си. Източният светлик улови чертите на лицето му.
Някой се отдели от сенките, черен силует като съсирек, който тръгна към нас. Жена.
Приближи се, яхнала висок черен жребец, заметната с тъмен плащ, сякаш беше зима, а не жежко лято.
— Носиш ли картата? — попитах и протегнах ръка.
— Аз съм картата — отвърна жената. Различих единствено дъгата на усмивката ѝ.
— А как ни позна? — попитах и отново посегнах към повода на Плашо.
Тя не каза нищо, само бръсна бузата си с пръсти. Белегът ми се сгорещи за миг. Поредното ехо от огъня на Гог, без съмнение. Това трябваше да е. Или това, или се бях изчервил, а аз отдавна бях забравил как да се изчервявам.
Бащицата се въздържа от коментар, но аз въпреки това усетих самодоволството му, което се излъчваше от него на вълни и заливаше гърба ми.
— Аз съм Хонорий Йорг Анкрат, крал на нещо си, за което едва ли си чувала. Ухиленият идиот зад мен е Грейсън Безземлен, незаконна издънка на някой достопочтен род, отколешен собственик на няколко прашни акра нейде из Конски бряг, където растат предимно камъни. На мен можеш да ми викаш Йорг, а на него — Бащицата. И сме пеша.
— Леша. Една шестнайсета част от ордата внуци на градоначалничката.
— Внучка значи? Изненадан съм. Останал бях с впечатлението, че градоначалничката не очаква да ни види отново.
Реших, че Леша няма да ми отговори, защото подкара жребеца си край нас и тримата напуснахме града в мълчание. Тя обаче ме изненада.
— Сигурна съм, че преценката на баба за тази експедиция е била точна и е останала непроменена.
Все още не виждах нищо от нея в диплите на наметалото, но нещо в стойката и маниера ѝ ме навеждаше на мисълта, че е хубава жена, дори красавица може би.
— И защо е изпратила вас, лейди Леша? — попита Бащицата, нарушавайки мълчанието, което се бях надявал да запълни тя. Често липсата на въпрос предизвиква отговор, нерядко отговор на въпрос, който не си се сетил да зададеш.
— Не ме е пращала тя. Сама реших да дойда. Във всеки случай няма да ѝ липсвам особено. Баба има много внуци и аз съвсем не съм ѝ любимката.
Това доведе до ново продължително мълчание, което никой от нас не наруши. Леша се смъкна от коня си и го поведе зад нас.
Зазори се, сивото избледня в нежни отсенки и скоро небето на изток грейна, натежало от обещания. Накрая слънцето показа светлото си чело над хоризонта и хвърли дълги сенки към нас. Погледнах към Леша и от раз забравих жилото на обидата, което ме беше парнало, когато жената докосна бузата си като знак за моя белег. Нейното лице, цялото ѝ лице, беше в същите белези от изгорено. Кожата ѝ изглеждаше стопена, сякаш се е разтекла като втечнена скала и после отново се е вкаменила. Белезите ме изненадаха, но повече ме изненада фактът, че е оцеляла след огъня, който ги е причинил. Леша срещна погледа ми. Очите ѝ бяха наситено сини.
— Все още ли си сигурен, че искаш да отидеш в Иберико? — попита тя и свали качулката си. Огънят не беше пощадил и косата, скалпът ѝ беше съвсем гол и нашарен — бели петна се редуваха с кръпки в бежово и нездраво розовикаво. На мястото на ушите ѝ имаше дупки.
— Аз определено не искам — ахна Бащицата.
Пресегнах се и хванах юздите на коня ѝ. Всички спряхме. Плашо стоеше рамо до рамо с нейния жребец, Бащицата — на няколко метра пред нас и обърнат назад.
— А ти защо искаш да се върнеш, мадам? — попитах. — Защо не духаш кашата, макар очевидно да си се опарила?
— Може би защото нямам какво повече да губя — каза тя. И от устните ѝ не беше останало много — грапави бучки хрущял. Не сведе поглед.
Затворих очи за миг и една червена точка грейна от вътрешната страна на клепачите ми. Малката червена точка на Фекслър, която ме беше довела тук.
— А какво те отведе там първия път? Жажда да откриеш съкровище в руините или да се върнеш в Албасет като велик изследовател? — Поклатих глава. — Едва ли. Лоши облози са тези, не са за момиче, родено в семейството на градоначалничката. Подозирам, че си отишла там заради тайните. Търсела си отговори. Искала си да разбереш какво са скрили Строителите, нали?