Върховната тайна

— Лекарят каза, че не може да говори — припомни им жена му Изабел и го целуна по бузата. — Не се тревожи, скъпи, ние сме тук. Няма да те изоставим.

Знаех си, че мога да разчитам на вас. Никога не съм се съмнявал.

Бертран Мулино и колегите от службата размахаха подаръците: цветя, шоколадови бонбони, портокали, книги. Всъщност никой от тях не бе разбрал истински какво означава този LIS. Мислеха си, че е някаква травма, която ще премине и ще бъде последвана от възстановяване, като при всички други травми.

Жан-Луи Мартен се мъчеше да придаде колкото може повече изразителност на единственото си око. Как му се искаше да ги успокои и да им покаже радостта си от това, че ги вижда.

Лицето ми сигурно прилича на мъртвешка маска… Откакто съм тук, не съм видял никакво огледало. Сигурно съм блед, мъртвешки блед, с разстроен вид. Сигурно съм грозен и уморен. Дори не мога да се усмихна.

Изабел сбърка ухото и се наведе към нечуващото.

— Толкова съм щастлива, че си…

Поколеба се за миг.

— … жив.

Доктор Финшер каза „ляво ухо“, но ляво за мен, а за вас, които седите отсреща, е дясното. Дясното!

За щастие чувствителността на здравото му ухо се бе увеличила много и дори когато шепнеха в мъртвото, пак успяваше да възприеме звуците.

Бертран бързо изрече в същото ухо:

— В банката всички много се радваме, че успя да отървеш кожата и те очакваме. Във всеки случай, аз те очаквам за партия шах — веднага след като се възстановиш. Почивай си, за да оздравееш бързо, нали, не се прави на много хитър и не се опитвай да се прибереш вкъщи преждевременно.

Няма такава опасност.

Тъй като не беше сигурен, че е бил правилно разбран, Бертран направи жест — все едно, че мести шахматна фигура и го потупа приятелски по ръката.

Жан-Луи Мартен се успокои. Най-важното бе, че не бяха го забравили.

Ах, приятели мои! Значи все още съществувам за вас. Колко важно е да знам това.

— Знам, че ще оздравееш — шепне Изабел до нечувствителното му ухо.

— Да, татко, връщай се бързо у дома — изрекоха трите момичета в същото ухо.

— Мисля, че си попаднал в най-доброто неврологично отделение в Европа — каза Бертран. — Този тип, дето ни въведе, с очилата и високото чело, казват, че бил голям капацитет.

Но ето че влезе доктор Финшер и им каза, че не бива да уморяват болния. За днес било достатъчно. Можели да дойдат утре. Корабчето-такси щяло да ги вземе в единайсет.

Не, оставете ги още да поседят с мен. Имам нужди от тяхното присъствие.

— Хайде, оздравявай бързо — каза Бертран.

Финшер застана точно пред здравото око на пациента си.

— Имате хубаво семейство. Браво, господин Мартен!

Болният от LIS затвори бавно клепач в знак на одобрение и на благодарност.

— Ухото и окото ви са изходната точка, от която смятам да възстановя цялата нервна система. Това е възможно.