Върховната тайна
- Автор: Вербер Бернард
- Серия: Приключения в науката #2
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Гецова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Върховната тайна». Краткое содержание книги:
— В райската градина Ева пита Адам: „Обичаш ли ме?“, а Адам отговаря: „А имам ли избор?“
Окото потрепна. Доктор Самюел Финшер проследи в забавен ритъм пътя на шегата в мозъка на болния. Дразнението тръгна от слуховия сектор, стигна до говорния, след което изчезна.
Не го разсмива. Може би му напомня проблеми със собствения му избор. Освен ако не му напомня за жена му, помисли лекарят.
Самюел Финшер продължи с друга шега, която му изглеждаше не толкова лична.
— Един мъж отива на лекар и му казва: „Докторе, паметта ми играе номера.“ „Така ли — отвръща докторът. — И откога това?“ Учуден, мъжът пита: „Какво… откога?“
Окото потрепна по различен начин.
За да се увери напълно, Самюел Финшер отново проследи в забавен ритъм маршрута на шегата в мозъка. Забеляза как се появяват и изчезват на повърхността на синия разрез на мозъчното море малки островчета в зоните на анализ, на сравнение и накрая — на разбиране. Дразнителят приключи пътя си в левия челен лоб, в зоната на смеха.
Този път се смее: „Съществуват трийсет и два комични ефекта“, казваше Бергсон. Аз открих един. Напушва го смях, когато слуша разказа за човек, болен от различна болест от неговата.
Професор Ицхак Фрид бе открил също, че след анекдот се активира друга специална зона, разположена в долната част на предфронталната кора, която обикновено се задейства, когато опитното животно получава награда. Точно това се случи след около няколко части от секундата, след като зоната на смеха се успокои.
Ето доказателството за това, че хуморът се възприема като проява на обич.
Окото продължаваше да потрепва и спазмодично да се уголемява.
Ефектът продължаваше.
Самюел Финшер харесваше този виц, но не предполагаше, че ще предизвика толкова голямо бежово петно в афективната зона. Каза си, че хуморът е нещо субективно. Самият факт, че някой проявяваше желание да се смее на такова място и в такъв момент, умножаваше десетократно ефекта.
Вероятно в този миг доктор Самюел Финшер напълно спечели доверието на пациента си. Той приятелски го потупа по рамото, но болният не почувства нищо.
— Мозъкът ви работи отлично.
Здрав мозък… в атрофирало тяло… но здрав мозък все пак.
— Искате ли да повикам семейството ви?
23.
— Дума да не става. Не настоявайте.
Големият брадат мъж с каскет, на който пише „Капитан Умберто“, клати отрицателно глава.
— Не, не мога. Корабчето е предназначено само за болните, за лекарите и за семействата на болните. Никога досега на остров Света Маргарита не е канен журналист. Имам заповед.
— Идвам от името на Паскал Финшер — настоява Изидор, пръв пристигнал на пристанището на Кан.
— Това не променя нещата.
Упорито изражение на човек, който се чувства в правото си.
— Добре тогава, към кого да се обърна, за да ми разрешат да посетя острова?
— Съжалявам, но регистратурата се намира в самата болница. Дискретността е едно от правилата там. Изпратете писмо по пощата.
Изидор Каценберг се приближава до корабчето и сменя темата.
— Името на лодката ви е „Харон“. В гръцката митология Харон е лодкарят, който превозва мъртъвците през Ахерон, реката на ада.
— Само че моята лодка свързва не света на мъртвите с този на живите, а света на разума с този на безумието.
Той избухва в гръмовен смях и разрошва бялата си брада.
Изидор пристъпва към моряка, шепнейки:
— Мисля си, че митичният Харон се е съгласявал да преведе с лодката си само онези, които носели в устата си таксата за преминаване.
Дебелият журналист вади три банкноти от по десет евро и ги захапва.
Капитан Умберто невъзмутимо проследява жеста му.
— Не се продавам.
Точно в този миг дотичва Люкрес, която връзва косите си в движение.
— Нали не съм закъсняла много? Веднага ли потегляме? — пита тя, като че ли става дума за нещо очевидно.
Морякът в недоумение пристъпва от крак на крак.
Изидор се убеждава в естественото въздействие, което младата жена оказва на хората.
— Ами… тоест — мънка морякът, — точно обяснявах на колегата ви, че за съжаление…
— За съжаление какво? — изрича тя, идвайки още по-близо.
От такова малко разстояние Изидор долавя уханието на парфюма, който тя си слага тези дни — „О“ на Исе Мияке. Долавя дори мириса на кожата й. Люкрес сваля слънчевите си очила, откривайки изумруденозелените си бадемови очи и дръзко го поглежда.