Къде отиде тя
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Къде отиде тя». Краткое содержание книги:
— Както и да е — добави той. — Всичко това не ме засяга.
Чакаше ме доста внушителна по обем работа около подготовката ми като преподавател в университета, но просто не можех да се заставя да седна зад бюрото и да се заловя за работа. Всичко ми изглеждаше неприятно или казано с други думи: беше ми докривяло, сякаш моите работи досега се бяха развивали по някакъв нормален, обичаен начин, но изведнъж бе станала някаква грешка, нещо се бе пречупило, сам не знаех точно какво, за да се озова в това странно състояние. Ето, дори времето навън се промени до неузнаваемост, буквално за една нощ: изведнъж се стопли, замириса на пролет, като че ли се случваше някакъв необясним обрат на въздушните потоци в атмосферата, та снеговете веднага започнаха да се топят неудържимо, а тук-там извън града и в градските квартали се появиха раззеленени участъци. Разбира се, те бяха осеяни с отпадъците, натрупани през дългите зимни месеци. Край спирките около Хурон, към които се откриваше изглед от прозорците на апартамента, продължаваха да стоят камари от мръсен сняг, струпан там от хората, грижещи се за чистотата в града. Вярно, че и тези купчини сняг вече бяха започнали да се топят, но доста бавно, слой след слой, сякаш нещо ги принуждаваше непрекъснато да отстъпват назад. Само след няколко дни изпод тях вече се показваха натрупаните чакъл и мръсотия, останали непокътнати под снега през последните седмици и месеци.
Позвъних по телефона на леля Тереза, за да й кажа, че няма да мога да си дойда за Великден.
— О, ти ли си? — учуди се тя, сякаш й бяха нужни сериозни усилия, за да измъкне моя образ от хранилищата на паметта си. Започваше да ми се струва, че след като не бяхме разговаряли в продължение на няколко години, аз вече не бях член на фамилията.
— Поздрави всички от мен — заръчах й аз.
— Добре. Явно не можем да те доведем тук насила, щом сам не го искаш.
Във вторник пропуснах учебните си часове в университета, защото целия ден посветих в търсенето на подарък за рождения ден на Рита. Обиколих толкова много магазини за сувенири, че накрая им изгубих края. Най-много време посветих на бижутерските и антикварните магазини, но нищо не ми се стори подходящо. Или всичко ми изглеждаше натруфено, или подозирах, че подаръкът ми може да се изтълкува неправилно. Продавачите се надпреварваха да ми предлагат съдействието си, отрупваха ме със съвети и идеи, но нито един не спечели одобрението ми. Беше ме обзела някаква непозната досега пристрастеност да открия най-подходящия подарък, който щеше да улучи единствено правилната нота и да подскаже, че не съществува по-добър избор. Накрая, макар и твърде импулсивно, взех окончателното си решение — спрях се на един много елегантен часовник, съответно и много скъп, с една дума толкова претенциозен, че още докато продавачката го опаковаше, аз вече започнах да се укорявам за лекомисленото си изхвърляне. Не беше уместно да го поднеса на Рита в нейния дом, ако обаче направех този жест в моя апартамент, би изглеждало още по-неудобно. Затова просто го напъхах в една пластмасова торба, така както си беше в кутийката от бижутерския щанд, и го заврях в гардероба си.
Неусетно започна да се свечерява. Никак не ми се искаше да се прибера у дома и неволно да се засечем с Рита, когато се е запътила за срещата си със Сид. Затова се качих в колата и гневно я подкарах. Улиците обаче се оказаха задръстени заради невероятно оживения трафик в пиковия час. По едно време се озовах насред досадно задръстване, проточило се надолу чак до брега на езерото. Уморен, реших да се отбия в близкия малък парк. Ала пропуснах алеята за отбивката и така бях принуден отново да се кача на магистралата. Към края на най-дясното платно преживях миг на истинска паника — един огромен камион едва не връхлетя изотзад върху колата ми. Фаровете му блеснаха ослепително, сирената му избуча с все сила и тогава, за щастие, аз успях да се размина с фучащата грамада на броени сантиметри от яката му броня, да извъртя волана, да нагазя в крайпътния чакъл и чак там да ударя спирачките с въздишка на облекчение.