Дарът на светулките

— Няма за какво да ми благодариш. Не правя кой знае какво. Ще осигуря тортата и сандвичи за почерпката на открито. Тази сутрин ще избера масите за пикник, цветарят ще ги украси с букети, а фотографът вече е готов.

— Лекси ми каза, че си е избрала рокля.

— Да. Купиха и за Рейчъл.

— Прикрива ли коремчето на Лекси?

Дорис се засмя.

— Това беше единствената й грижа! Но не бой се, ще бъде красива. Почти не й личи, че е бременна. Но мисля, че хората и без това започват да подозират. — Тя кимна към Рейчъл, която разтребваше масите в ресторанта. — Мисля, че тя знае.

— Откъде? Ти ли й каза?

— Не, разбира се. Но жените усещат, когато приятелките им забременеят. Чувам как хората си шушукат. Лекси, естествено, налива масло в огъня. Онзи ден разглеждаше бебешки дрешки в магазина на Джъркин. Хората забелязват такива неща.

— Тя няма да остане доволна.

— Всъщност няма значение. Тя бездруго не вярваше, че ще опази тайната толкова дълго.

— Да уведомя ли тогава и моето семейство?

— Мисля — отвърна бавно Дорис, — че е най-добре да попиташ Лекси. Все още се притеснява, че няма да я харесат, особено след като сватбата ще е толкова скромна. Чувства се зле, че не може да покани целия клан. — Тя се усмихна. — Лекси използва думата клан.

— Подходяща е — съгласи се Джеръми. — Те са клан. Но на сватбата ще присъства малобройна група.

Дорис посегна към чашата си и Рейчъл дойде до масата им с кана чай.

— Да ви сипя ли?

— Благодаря, Рейч — каза Джеръми.

— Вълнуваш ли се за сватбата? — попита го Рейчъл.

— Донякъде. Как мина пазаруването с Лекси?

— Забавно беше — отвърна Рейчъл. — Приятно е понякога да излезеш от града. Но се обзалагам, че ти го разбираш по-добре от мен.

И още как, помисли си Джеръми.

— Между другото, говорих с Алвин. Изпраща ти поздрави.

— О!

— Каза, че очаква с нетърпение да те види отново.

— Предай му поздрави и от мен. — Тя си приглади престилката. — Искате ли орехов пай? Останаха няколко парчета.

— Не, благодаря — отказа Джеръми. — Преядох.

— И аз не искам — каза Дорис.

Рейчъл тръгна към кухнята, а Дорис си сгъна платнената салфетка върху масата и се обърна отново към Джеръми.

— Вчера минах край къщата. Работата явно напредва.

— Нима? Не съм забелязал.

— Ще стане — увери го тя, доловила съмнението в тона му. — Тук хората работят по-бавно, но в крайна сметка си свършват работата.

— Надявам се да я свършат, преди бебето да замине за колежа. Наскоро открихме щети от термити.

— Какво очакваш? Къщата е стара.

— Поглъща пари като бездънна яма. Непрекъснато изниква нов проблем.