Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Не можеше да изисква Лекси да загърби хората, с които бе отраснала, нали? Или да спре да проявява загриженост към другите? Нали затова се бе влюбил в нея всъщност? Тя успяваше по някакъв начин да накара хората да се почувстват като център на Вселената. Това важеше и за Родни, но не означаваше, че е влюбена в него. Следователно нямаше причини за безпокойство.
Защо тогава продължаваше да размишлява? И защо, когато ги видя, го прониза ревност?
Защото тя го излъга. Или не каза истината.
Джеръми усети, че няма да издържи нито миг повече, скочи от стола, грабна ключовете за автомобила и пое към библиотеката.
Видя колата й, паркирана на обичайното място, и се взря в осветения прозорец на кабинета й. Гледа го няколко минути, но я мярна зад стъклото и бързо отклони очи. Съзнаваше, че се поддава на безумна параноя, но въпреки това въздъхна облекчено. Повтори си пак, че няма основания да се тревожи. Каза си колко нелепо е изобщо да я подозира, че е другаде. Върна се поуспокоен в „Грийнлийв“.
Седна отново пред екрана. Да, всичко беше наред и съмненията бяха излишни. Реши да се реваншира някак. Беше необходимо и трябваше да го направи, дори да не може да признае истинската причина. Размисли дали да не я изведе на вечеря някъде извън града.
Ако не броим обичайното седене на верандата, нямаха други планове и разнообразието щеше да им се отрази добре. Освен това щеше да я изненада приятно. От опит знаеше, че жените обичат изненадите, а ако успееше да уталожи чувството си за вина, задето си е позволил да я следи, още по-добре.
Кимна. Нуждаеха се точно от една по-различна нощ. Реши пак да й купи цветя, а после двайсет минути издирва в интернет подходящо място. Откри ресторант, обади се на Дорис да я пита чувала ли е за него — тя го препоръча горещо — и направи резервация.
Оставаха още два часа до края на работното й време. Той си взе душ и седна отново пред компютъра, отпуснал пръсти върху клавиатурата. Ала след почти цял ден зад бюрото, осъзна, че от писането го дели познатата вече пропаст.
— Днес те видях — погледна го Лекси над менюто.
— Така ли?
Тя кимна.
— Мина с колата край библиотеката. Къде отиваше?
— О… Никъде — отвърна той, зарадван, че не е забелязала как се взира към прозореца й. — Просто пообиколих наоколо да си проясня ума, преди да седна отново пред компютъра.
Както предвиждаше, Лекси остана очарована от букета от нарциси и предложението да вечерят извън града. Наложи се, разбира се, да се върнат в къщата й, за да се преоблече, което ги забави с почти четирийсет и пет минути. Когато пристигнаха в „Керидж Хаус“ в покрайнините на Грийнвил масата им беше заета и чакаха на бара двайсет минути.
Лекси очевидно не изгаряше от желание да зададе логичния следващ въпрос. Нищо чудно. Все ден го питаше как върви писането и Джеръми неизменно отговаряше, че няма промяна. Положението вероятно бе започнало да я потиска, както потискаше него.
— Хрумна ли ти някаква идея? — осмели се все пак да попита.
— Няколко — излъга Джеръми. Всъщност не беше точно лъжа — беше му хрумнала странната идея за нея и Родни — но знаеше, че тя няма предвид това.
— Наистина ли?
— Още ги обмислям. Ще видим какво ще излезе.
— Чудесно, скъпи! — възкликна доволно тя. — Значи имаме повод да празнуваме! — Огледа дискретно осветената зала; свещите върху всяка маса и сервитьорите в бяло и черно придаваха изненадващо изискана атмосфера. — Как разбра за това място? Никога не съм идвала тук, макар че отдавна ми се искаше.
— Потърсих в интернет — каза той. — После се обадих на Дорис.
— „Керидж Хаус“ много й харесва. Сигурна съм, че ако можеше да избира, би заменила „Хърбс“ за такъв ресторант.
— Но някой трябва да плаща сметките…
— Именно — каза Лекси. — Какво ще поръчаш?
— Бифтек — отвърна той. — Не съм ял хубав бифтек, откакто напуснах Ню Йорк. И картофен огретен.
— Бифтекът се състои от две парчета месо, нали? Рибица и филе?
— Затова е вкусен — заключи той и затвори менюто с овлажняла уста; погледна я и забеляза, че е сбърчила нос. — Какво?
— Колко калории съдържа?