Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Безопасността обаче беше първостепенна грижа. Както му напомни Лекси:
— Нали не искаш бебето ни да пострада?
Как да възрази?
— Имаш право — отговори й и натовари двете кутии върху планината от стоки, които вече бяха избрали. Бяха напълнили две колички; сега работеха върху третата. — Между другото, колко е часът?
— Три и десет. Минаха десетина минути, откакто ме попита за последно.
— Така ли? Стори ми се, че е по-късно.
— Така каза и преди десет минути.
— Съжалявам.
— Предупредих те, че ще се отегчиш.
— Не съм отегчен — излъга той. — За разлика от някои бащи аз съм загрижен за детето си.
Тя очевидно се развесели.
— Добре. А и почти приключихме.
— О?
— Искам само да поогледам набързо дрешките.
— Чудесно! — усмихна се насила Джеръми, мислейки си колко неправдоподобно звучи сценарият за бързия оглед.
— Няма да се бавя.
— Не е необходимо да бързаш — отвърна галантно той.
И тя не прибърза. Стори му се, че разглеждаха дрехите шест години. С подути крака и с чувството, че е товарно добиче, Джеръми приседна на ръба на един рафт. Лекси, от своя страна, огледа старателно всяка дрешка, изложена в магазина. Взимаше ги една по една, разгъваше ги, вдигаше ги и или се намръщваше, или се усмихваше, представяйки си бебето им облечено в тях. Което, разбира се, на него му се струваше напълно безсмислено, понеже не знаеха как ще изглежда то.
— Какво ще кажеш за Савана? — попита Лекси, вдигнала поредната дрешка — розова с виолетови зайчета.
— Ходил съм само веднъж — отбеляза.
Тя остави дрешката.
— Говоря за името на бебето. Харесва ли ти Савана?
Джеръми се замисли.
— Не. Прекалено южняшко е.
— Че какво от това? Тя е южнячка.
— Но баща й е янки.
— Добре де. Какви имена харесваш?
— Анна?
— Като половината жени от семейството ти?
Вярно, помисли си Джеръми.
— Но пък всички ще останат поласкани.
Лекси поклати глава.
— Не бива да е Анна. Трябва да има свое име.
— Оливия?
Лекси пак поклати глава.
— Не. Не бива да й го причиняваме.
— Какво му е на Оливия?
— Имах съученичка Оливия. Беше с ужасно акне.
— Е, и?
— Навява ми лоши спомени.
Джеръми кимна. Разумен довод. Той например не би кръстил дъщеря си Мария.
— Ти имаш ли други идеи?
— Мислех си за Бони? Как ти се струва?
— Не, излизах с една Бони. Имаше лош дъх.
— Шарън?
Той сви рамене.
— Същото. Само че Шарън беше клептоманка.
— Линда?
Той поклати глава.
— Съжалявам. Линда ме замери с обувка.
Лекси го изгледа изпитателно.
— С колко жени си излизал през последните десет години?
— Нямам представа. Защо?
— Защото имам чувството, че си отметнал всички имена на света.
— Не е вярно.
— Кажи едно име тогава.
Джеръми се замисли.
— Гъртруд. Честна дума, никога не съм излизал с жена на име Гъртруд.
Лекси присви устни, вдигна отново дрешката, огледа я още веднъж и я остави. Посегна към друга. Остават още около десет милиона, помисли си Джеръми. С тази скорост бебето щеше да се роди в магазина.
Лекси вдигна нова дрешка и го погледна.
— Хмм…
— Какво?
— Гъртруд? Имах леля Гъртруд. Не съм срещала по-мила жена. — По лицето й се изписа отнесено изражение, сякаш е погълната от спомени. — Може би си струва да помислим…