Дарът на светулките
- Автор: Спаркс Николас
- Серия: Jeremy Marsh #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-250-1
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Дарът на светулките». Краткое содержание книги:
Но съдбата има други планове за него!
Сега Джеръми живее в малкото градче Бун Крийк и е на път да се ожени за прелестната Лекси, която носи тяхното първо дете. Животът му се нарежда много по-добре, отколкото някога е мечтал. Но едно анонимно писмо отприщва поредица от събития, които подлагат на изпитание любовта им.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. „Дарът на светулките“ е красива история за искрената и дълбока любов между двама души, но и за неизчерпаемата и безрезервна обич на родителите към техните деца.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“, „Пристан за двама“, „Моят път към теб“ и „Светлинка в нощта“.
Не беше подготвен обаче за необяснимите промени в настроението. Една нощ, около седмица след вечерята в „Керидж Хаус“, той се събуди и чу Лекси да хлипа. Погледна я. Седеше облегната на таблата на леглото. В сумрака не различаваше чертите й, но забеляза купчина смачкани салфетки в скута й. Изправи се.
— Лекс? Добре ли си? Какво има?
— Съжалявам — подсмръкна тя, сякаш страдаше от жестока хрема. — Не исках да те събудя.
— Не се безпокой… Какво има?
— Нищо.
Прозвуча като „мисто“. Той я погледна колебливо. Лекси продължи да плаче.
— Тъжна съм — подсмръкна.
— Да ти донеса ли нещо? Пастърма? Доматена супа?
Тя примигна, сякаш недоумяваше дали е чула правилно.
— Пастърма? Защо ми е пастърма, за бога?
— Не знам… — Той се намести по-близо до нея и я прегърна. — Не си ли гладна? Не ти ли се яде нещо необичайно?
— Не — поклати глава тя. — Просто съм тъжна.
— И не знаеш защо?
Лекси се разплака сърцераздирателно. Раменете й се тресяха. Джеръми усети как буца засяда в гърлото му. Няма по-тъжно нещо от женския плач. Обзе го непреодолимо желание да я успокои на всяка цена.
— Хайде, хайде! — зашепна. — Всичко е наред.
— Не е наред — изхлипа тя. — Нищо не е наред. И никога няма да бъде.
— Какво има?
От очите й пак рукнаха сълзи. След цяла вечност се овладя що-годе и го погледна със зачервените си подути очи.
— Убих котката си — заяви.
Очакваше да чуе какво ли не. Че е объркана от промените, настъпили в живота й например. Или че й е домъчняло за родителите й. Разбираше, че емоционалният изблик е свързан с бременността, но признанието й го изуми. Втренчи се в нея, изгубил ума и дума.
— Котката? — повтори най-сетне.
Тя кимна и взе нова салфетка.
— Убих я — отрони.
— О — рече Джеръми.
Честно казано, не знаеше какво да добави. Не беше виждал котка в къщата й, не беше я чувал да говори за котка. Дори не подозираше, че харесва котки.
Тя продължи с дрезгав глас. Личеше си, че е обидена от реакцията му.
— Само… това ли… ще кажеш?
Обърка се. Как да постъпи? Да поиска обяснение? Защо я уби? Да прояви съчувствие? Не тъгувай. Заслужила си го е. Да я подкрепи? Мисля, че си добър човек, въпреки че си убила котката. Същевременно тършуваше трескаво из паметта си. Имаше ли наистина котка? Как се казваше? И как, за бога, не я е забелязал досега? Внезапно го споходи прозрение и съвършеният отклик изплува в съзнанието му.
— Разкажи ми какво се случи — каза с възможно най-ласкав глас.
Тя явно искаше да чуе точно тези думи, слава богу, и хлипането стихна. Издуха си носа.
— Перях. Изпразних сушилнята, за да сложа новите мокри дрехи. Знаех, че обича да е на топло, но не проверих вътре, преди да затворя вратата. Убих Бутс.
Бутс, помисли си Джеръми. Ясно. Котката се е казвала Бутс. Но останалото му се губеше.
— Кога се случи това? — попита плахо.
— През лятото — въздъхна Лекси. — Когато си събирах багажа за Чапъл Хил.
— О, когато си заминавала в колежа! — възкликна победоносно той.
Тя го погледна, очевидно объркана и раздразнена.
— Разбира се. Ти какво си помисли?
Джеръми реши, че е по-благоразумно да не отговаря.
— Съжалявам, че те прекъснах. Продължавай — поощри я, стараейки се да звучи съчувствено.
— Бутс беше малкото ми бебче — подхвана тя с разнежен глас. — Намерих го на улицата. Малко пухкаво вързопче. Докато бях в гимназията, всяка нощ спеше в леглото ми. Беше толкова миловиден — с червеникава козина и бели лапички. Знаех, че Бог ми го е поверил да го закрилям. И аз го закрилях… докато не го затворих в сушилнята.
Тя грабна нова салфетка.
— Не внимавах. Шмугнал се е в сушилнята, без да го забележа. И преди се беше случвало. Обикновено проверявах, но онзи ден не го направих. Просто натъпках мокрите дрехи от пералнята в сушилнята, затворих вратата и натиснах бутона. — Сълзите потекоха отново и Лекси продължи с пресеклив глас: — Бях долу… след половин час… чух… бумтене… отидох да проверя… и го видях…