Аз съм пратеникът
- Автор: Зузак Маркус
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 9789546410276
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Аз съм пратеникът». Краткое содержание книги:
Коледният мач е пълна безсмислица - футбол, който се играе преди Коледа на игрището, и идиоти като Марв ритат боси. От няколко години той успява да ме прилъже да участвам и всеки път едва не ми счупват врата.
- Добре, тази година не ме брой - казвам. - Няма да дойда.
И затварям. Както се и очаква, телефонът звъни втори път, но аз само вдигам слушалката и я оставям. Едва не се разсмивам, като си представям как Марв псува отсреща. А сега крещи:
- Мариса! Ела тук да играем карти!
Не ми трябва много време да се съсредоточа върху онова, което ми предстои да свърша. Тази е единствената вечер, когато мога да осъществя плана си. Единствената с таксито на разположение. Единствената с моята мишена. Единствената с пистолета. Полунощ наближава по-скоро, отколкото съм се надявал.
Целувам Портиер по бузата и излизам. Не се обръщам, защото съм твърдо решен тази нощ да се върна през същата тази врата. Пистолетът е в десния джоб на якето ми. Картата е в левия заедно с шише водка, в която съм добавил солидно количество хапчета за сън. Дано да има ефект.
Разликата тази вечер е, че не отивам на "Едгар Стрийт". Насочвам се към "Мейн Стрийт" и чакам там. Когато затворят кръчмите, един от посетителите няма да се прибере ♥ дома.
Вече е късно, когато пияниците тръгват да се разотиват. Моят човек не може да бъде сбъркан благодарение на габаритите си. Той изревава довиждане на приятелчетата си, без да знае, че е за последен път. Обръщам таксито, така че да гледа в същата посока като него. Той изниква с цялата си огромна маса в страничното огледало и ме подминава. Изчаквам го да се отдалечи малко, паля колата и карам към него. Потен съм, но това вече не ме притеснява. Знам, че ще го направя. Вече съм се захванал с това и връщане назад няма.
Спирам до него и тихо подвиквам:
- Ще те карам ли, мой човек?
Той ме поглежда отвисоко и се оригва.
- Нямам пари.
- Нищо, като те гледам как си се наредил, ще те откарам и без пари.
Той се засмива и плюе, после се насочва към другата врата. Вече вътре, понечва да ми каже адреса си.
- Не се притеснявай - прекъсвам го. - Знам къде живееш.
Сякаш съм обзет от някакво вцепенение. Без него не бих могъл да продължа. Спомням си Анджелина и как майка й се разпадна на парчета в магазина. Трябва да го направя. Трябва, Ед. Кимам сам на себе си.
Вадя водката от джоба си и му я предлагам. Той я грабва, без да се поколебае и секунда.
Знаех си, поздравявам се наум. Човек като този взема всичко, което иска, без да се замисли. А такива като мен мислят прекалено много.
- Няма да ти откажа - казва той и дръпва здрава глътка.
- Задръж я - казвам. - Твоя е.
Той не ми отговаря, но продължавала пие, а аз подминавам ”Едгар Стрийт" и се насочвам на запад, към покрайнините на града. Там има едно място, наречено Катедралата, до което се стига по черен път. Скалисто планинско било, от което се открива гледка към просторна равнина, обрасла с храсталак. Още не сме излезли от града, когато той заспива. Шишето се изплъзва от ръката му и водката се излива върху него, но аз не спирам.
След малко повече от половин час стигам черния път и продължавам още толкова по него. Когато пристигаме, минава един след полунощ. Гася мотора и оставаме сами с тишината.
Време е да стана свиреп или поне да се направя на свиреп, доколкото е възможно.
Слизам от колата и обикалям от другата страна. Отварям вратата. Удрям го през лицето с пистолета.
Никаква реакция.
Удрям го отново.
След петия опит той се стряска за миг, усетил вкуса на кръвта, която се стича от носа и устата му.
- Събуди се! - заповядвам му.
Той се поколебава. Не разбира къде е и какво става.
- Слизай!
Пистолетът е насочен в челото му.
- Ако се чудиш дали е зареден, това може да ти е последната мисъл.
Той още е зашеметен, но очите му са разширени. Понечва да скочи, но много бързо осъзнава, че ще му е трудно дори да слезе от колата. Най-сетне успява да се измъкне и аз го повеждам по пътя с опрян в гърба му пистолет.
- Ще мине точно през гръбнака ти - казвам му - и после ще те оставя тук. Ще се обадя на жена ти и детето ти да дойдат да те видят, ако искат. Може да потанцуват около теб. Ще ти хареса ли? Или пък да те уцеля в черепа, та да умреш бързо? Ти избираш.
Той пада, но аз го посрещам с костеливото си момчешко коляно. Пистолетът остава насочен към тила му.
- Искаш ли да умреш? - Гласът ми трепери, но е изпълнен с решимост. - Ти го заслужаваш, само това ще ти кажа.
Отдръпвам се от него и му изкрещявам:
- Ставай и тръгвай, иначе ще умреш още сега!